Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Той погледна моята чаша, от която бях отпил съвсем малко.

— По-добре я изпий до дъно — посъветва ме достатъчно високо, за да го чуя, но не достатъчно, за да доловят гласа му другите посетители на заведението. — И даже още една, преди да ти съобщя новините.

Дали искаше да ме стресне? Е, успя, обаче нямах намерение да му го покажа.

— Давайте.

— Добре, само после да не кажеш, че не съм ти предложил. — Пак надигна бирата си. — Имам една лоша новина. И друга, още по-лоша.

— Не трябваше ли да ме попитате коя искам да чуя първо? — Бях горд с привидната си невъзмутимост. Всъщност ме обземаха все повече опасения.

— Смешно ли ти се струва?

— Не знам. Още не сте ми казали новините.

Макгроу се вторачи в мен презрително и усетих, че всъщност онова, което ще ми каже, му доставя удоволствие.

— За онзи, дето си го тръшнал в Юено — каза той. — Утрепал си го.

— Това лошата новина ли е, или още по-лошата?

— Лошата. По-лошата е, че той е племенник на Хидеки Фукумото. Говори ли ти нещо това име?

— Трябва ли?

— Би трябвало, ако знаеш нещо за якудза. Фукумото е бос на Гокумацу-гуми. Най-големия синдикат на якудза в Токио и съответно в Япония. Сега загряваш ли? Издънил си се. Убил си принц от якудза. Боклук, да, само че принц. Що се отнася до другите двама, които са се измъкнали, единият не е никой, така да се каже. В болница е и не са сигурни дали ще възстанови зрението си. Какво си му направил, да не си му забил пръстите си в очите?

— Нещо такова.

— Нещо такова. Господи! Е, другият е братовчед на убития племенник. Сещаш ли се какво значи това?

— Сигурно е син на Фукумото.

— Ти си бил цял Айнщайн! Май не си чак толкова тъп, колкото предполага поведението ти. И най-хубавото е, че двамата братовчеди били близки. Като родни братя. Да ти кажа ли прякора на Фукумото — младши?

— Трябва ли?

— Бясното куче. Та ти, генийче такова, си убил братовчед на гангстер от якудза с прякор Бясното куче. Гордееш ли се със себе си?

Не отговорих. Изведнъж ме хвана шубето и ми се стори, че Макгроу може да го усети под привидната ми храброст.

Сервитьорката донесе храната. Само че вече нямах апетит. Вдигнах с клечките една гьоза, потопих я в соса и я задъвках почти без да усещам вкуса й.

— И какво значи това?

— Какво значи ли? Значи, че трябва да си разкараш тъпия задник от Япония. И да не се връщаш. Никога!

Поклатих глава.

— Не мога просто да…

Млъкнах. Даже не знаех какво искам да кажа. Какво не можех? Да се върна в Щатите, които по време на краткия ми престой там след войната ми бяха изглеждали като чужда планета? Да призная, че не ставам дори да нося чанта с подкупи за шайка корумпирани политици и бизнесмени? Да приема, че съм си изпуснал нервите, че съм се издънил и съм провалил всичко?