Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

После гангстерът се отърси от парализата си, обърна се и се затича. Не забелязах решителност на лицето му или в позата му, само паника, и разбрах, че не се готви да се притече на помощ на приятеля си, а просто се опитва да спаси собствената си кожа. Трябваше да избирам — да довърша Свинските очички или да тръгна след главния си враг.

И внезапно осъзнах, че всъщност нямам никакъв избор. Нямаше как да убия този тип, не и в голямата зала на „Кодокан“ пред двеста свидетели. Разбира се, можех да се оправдая със злополука, само че в момента успехът на защита ми в съда изобщо не ме интересуваше. Интересуваше ме самото следствие, неизбежно внимание, каквото не можех да си позволя. Бях виждал десетки случаи на душене по време на тренировки, две мозъчни сътресения и един ужасяващо счупен крак. Джудото е контактен спорт и злополуките не са рядкост. Но чак пък смърт?! Всички вестници щяха да публикуват историята на първа страница.

С огромно нежелание пуснах Свинските очички и го отблъснах от себе си. Гърбът му се надигна и от устата и носа му бликнаха мощни струи бълвоч. Това сигурно означаваше, че ще остане жив. Скочих на крака и се втурнах към стълбището. Огромната зала се наклони пред очите ми и аз протегнах ръка, за да запазя равновесие, все още нестабилен вследствие на липсата на кислород. Хората ме гледаха — навярно се чудеха дали ми е призляло и бързам да изляза, преди да повърна. Изхвърчах през изхода и се затичах нагоре по стълбището, като се придържах за парапета, понеже още нямах доверие на равновесието си. Рязко отворих външната врата, но онзи чинпира го нямаше. Стълбищата бяха две и той сигурно беше избягал по другото.