Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Излязох, като спирах на всяка площадка и проверявах стълбището надолу. По гърба ми се стичаше пот. Бях свикнал да се движа с изключителна предпазливост в джунглата — спираш, гледаш, слушаш и пак тръгваш — и имаше нещо нелепо в това да правиш същото на дъсчено стълбище. Казах си, че предпазните мерки са временни. Войната във Виетнам не беше вечна — значи и това все някога щеше да свърши.

Навън преметнах дръжката на сака през гърдите си, яхнах Танатос и запалих двигателя. За последен път погледнах индустриалната пустош под мен. Никога не й бях обръщал внимание, толкова беше грозна. Но изведнъж ме обзе усещането, че от мен се откъсва нещо, което ми е вдъхвало утеха. Знаех, че няма да мога да се върна, преди да разбера какво става. И да се справя със ситуацията. Само че кога щеше да е това? И как щях да го постигна?

Потеглих с рев на двигателя и с едно-единствено желание — да се отдалеча от апартамента и изобщо от всяко място, където може да ме очаква засада. Заваля, но не ме интересуваше — и без това бях вир-вода от пот. Градът прелиташе покрай мен като мокра сива мъгла: автомобилни чистачки, чадъри и капещи надлези и стрехи, фини капчици, неподвижно увиснали пред фара на Танатос.

След като изминах известно разстояние, започнах да си отдъхвам и се замислих. Инстинктът ми подсказваше, че сблъсъкът с тримата чинпира в Юено е бил случаен. Ако продължаваха да ме преследват, най-вероятно искаха да отмъстят за резултата от първата среща. Но пък как ме бяха открили?

Опитах се да разсъждавам хладнокръвно. Те бяха видели как уверено и решително повалям първия с онзи суплекс. Може да не бяха познали хватката, но аз явно тренирах някакъв боен спорт, при това си ме биваше. Ако търсиш в Токио някой, който тренира боен спорт, откъде ще започнеш? Човек няма как да е сигурен, естествено, обаче като няма за какво друго да се хване, може да провери клубовете по джудо. И първият ще е „Кодокан“, защото е най-големият и най-известният.

Анализирах тази хипотеза и не намерих в нея нищо неправилно. Да, имаше логика. Малко находчивост, малко усърдие и малко късмет… и хоп — ето ме. Сигурно си бяха мислили, че нямат голям шанс. Трябваше да са били на седмото небе, че се е получило.

Е, не се получи така, както са се надявали. Обаче малко оставаше, по дяволите. Онзи тип в дайдоджото искаше да ме убие — бях го видял в свинските му очички. Тогава какви бяха тези типове? Имаха достатъчно време и хора, за да започнат да проверяват клубовете по джудо в Токио, въпреки малкия шанс. Бяха достатъчно мотивирани да ми отмъстят, за да вложат това време и тези хора. И разполагаха поне с един човек, готов да убие някого на обществено място пред двеста свидетели само защото са му наредили.