Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Да се наспя. Къде щях да нощувам, по дяволите? На хотел най-вероятно. Само че не от големите — първо, защото не можех да си позволя цената, и второ, защото не исках да си имам работа с рецепционисти и изобщо, с каквито и да е проверки.

Вниманието ми привлече една табела и установих, че се движа към Угуисудани, Долината на славеите, макар че даже някога да бяха живели там, славеите отдавна се бяха отправили към по-здравословни места. Районът беше злополучно известен със своите проститутки, много от които от „зрелия“ тип, и с тамошните „хотели за любов“. Те бяха по-малки и както предполага името им, подслоняваха любовни двойки, търсещи място за час или най-много за една нощ. Хотелите за любов бяха дискретни. Нещо повече, те бяха навсякъде. Всеки ден, а понякога и всеки час през тях минаваха десетки хиляди хора. Да откриеш човек, който всяка нощ се мести от един хотел в друг, щеше да е игра на „тука има, тука няма“, непосилна даже за якудза.

Оставих Танатос на паркинг, претъпкан с велосипеди и мото скутери, и тръгнах по пътя, който минаваше успоредно на железопътната линия. Вечерта продължаваше да е топла и вече не валеше, но дрехите ми бяха мокри и почти треперех от студ. Взех си бенто8 от уличен търговец и влязох в лабиринт от лъкатушещи улички, осветени с ярки неонови реклами на заведения като „Котенцето“, „Пещерата на Аладин“ и „Казанова“, някои с гипсови купидончета пред входа, други със светещи фонтани, кое от кое по-пищно. Из района се шляеха проститутки, облечени да задоволят всяка фантазия — скромна ученичка, нагла курва, изтупана в кожа доминатрикс, — които ме измерваха с поглед, опитваха се да срещнат очите ми и забравяха за мен в мига, в който не успяваха да го постигнат.

Завих по една особено тясна уличка и бях възнаграден с хотел на име „Ейпекс“. Тук нямаше купидончета, фонтани и даже неони — заведението явно обслужваше ниските етажи на пазара. Тъкмо каквото търсех. Вмъкнах се зад външния параван и влязох през входа. Вътре имаше малко фоайе, не по-голямо от вестибюл, с гишето на рецепцията отляво и асансьор, широк колкото ковчег, напред. Обърнах се към рецепцията и с изненада видях, че от отсрещната страна на стъклото седи невероятно красиво момиче. Бях очаквал да видя оба-сан, обичайната възрастна рецепционистка в този тип заведения.

Момичето безизразно вдигна поглед към мен. Очевидно четеше нещо, но не виждах какво. Отляво на бюрото пред него имаше касетофон, който свиреше джаз. Харесвах Бил Евънс — за пръв път бях слушал „Неделя във Вилидж Вангард“ на шестнайсетгодишна възраст, — но не знаех почти нищо друго и не разпознах изпълнението.

— Почивка или нощувка? — попита то, с други думи, дали искам стая за час, или за цялата нощ. Гласът му изразяваше абсолютна липса на интерес и въпреки красотата му в поведението му имаше нещо грубо, макар че не можех да определя точно какво. Дългата му коса беше вързана на опашка. Имаше прекрасна кожа, не можех да не го забележа, без никакъв грим, за разлика от професионалистките навън. Облеклото му също нямаше за цел да прави впечатление: тъмносин суитшърт с избелял сив надпис „Ню Йорк“, без обици и други украшения. Не бих казал, че по онова време съм бил особено проницателен или обигран, обаче схванах посланието, което момичето се опитваше да изрази: „Не искам да изглеждам добре, за да ти се харесам, затова ме остави на мира“.