Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

Резиденцията на Хал Дрого с деветте кули се намираше на брега на залива. Високите й тухлени стени бяха обрасли със сребристозелен бръшлян. Илирио им бе обяснил, че му е дарена от магистрите на Пентос. Свободните градове винаги проявяваха щедрост към конните господари.

— Не че ни е страх от тези варвари — обясняваше с усмивка Илирио. — Богът на Светлината ще опази града ни и срещу милион дотраки, поне така ни обещават червените жреци… но все пак защо да рискуваме, след като приятелството им ни излиза толкова евтино?

Паланкинът спря пред портата и един от стражите дръпна грубо пердетата. Беше с бронзов загар и тъмни бадемови очи като на дотрак, но лицето му бе голобрадо и на главата си носеше бронзовия шлем на Неопетнените. Младият мъж ги изгледа хладно. Магистър Илирио му изръмжа нещо на грубия дотракски език. Пазителят му отвърна със същия тон и махна с ръка да влизат.

Дани забеляза, че брат й стиска с трепереща ръка дръжката на заетия меч. Изглеждаше почти толкова уплашен, колкото се чувстваше тя.

— Нахален евнух — измърмори Илирио, паланкинът се люшна напред и пое през портата към резиденцията. Думите на магистър Илирио отново потекоха сладки като мед.

— Много важни особи ще дойдат тази вечер на пира. Такива хора имат врагове. Халът трябва да защити гостите си и най-вече вас, ваша милост. Узурпаторът несъмнено е готов да плати скъпо и прескъпо за главата ви.

— О, да — отвърна мрачно Визерис. — Опитвал се е той, Илирио, това ти го гарантирам. Наетите от него ножове ни преследваха навсякъде. Аз съм последният дракон и докато съм жив, той не може да спи спокойно.

Паланкинът забави и спря. Дръпнаха завесите и един роб подаде на Дани ръка да й помогне да слезе. Нашийникът му, забеляза тя, си беше от най-обикновен бронз. След нея слезе брат й, без да изпуска дръжката на меча. Наложи се двама от яките носачи да свалят туловището на магистъра.

Вътре беше душно. Въздухът бе натежал от мириса на подправки, благовонни свещички, лимон и канела. Почетният ескорт ги преведе през преддверието, където пъстра мозайка от многоцветно стъкло изобразяваше Ориста на Валирия. В черните железни фенери, окачени по стените, гореше уханно масло. Под една арка със сплетени каменни лози някакъв евнух занарежда напевно:

— Визерис от рода Таргариен, трети с това име — гласът му бе тънък и сладникав, — крал на Андал и на Ройнар, и на Първите, господар на Седемте кралства и пазител на Владенията. Неговата сестра Денерис, Родената в буря, принцесата на Драконов камък. И неговият почитаем домакин Илирио Мопатис, магистър на свободния град Пентос.

Подминаха евнуха и навлязоха в каменен двор, обкръжен с колони, обрасли със светъл бръшлян. Сред тях се тълпяха гости, а лунните лъчи шареха листата с костено-сребърна светлина. Мнозина от гостите бяха дотракски коневладелци — едри мъже с червеникавокафява кожа, с провиснали мустаци, от краищата на които висяха златни халки, и с черни коси, намазани, прибрани на плитки и натежали от звънчета. Но сред тях се движеха и скитащи наемници от Пентос, Мир и Тирош, червени жреци, по-дебели дори от Илирио, космати мъже от пристанището Ибен и владетели от Летните острови, с черна като абанос кожа. Денерис ги загледа в почуда… и осъзна слисана, че е единствената жена тук.