Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

Робърт Баратеон поначало си беше човек с огромен апетит. Човек, който умееше да си доставя удоволствие. Подобен грях не можеше да се вмени на Едард Старк. Но на Нед не можа да му убегне, че всички тези удоволствия взимаха своята дан от краля. Докато стигнат подножието на стълбището, Робърт вече дишаше тежко и лицето му бе почервеняло на светлината на фенера. Пристъпиха в тъмната крипта.

— Ваша милост — каза почтително Нед и завъртя фенера в широк полукръг. В мрака наскачаха сенки. Мигащата светлина докосна каменния под и се плъзна по дългата редица гранитни колони, които се нижеха напред, две по две в тъмното. Мъртъвците между колоните седяха на каменните си тронове покрай стените, с гръб към гробниците, пазещи тленните им останки. — Тя е долу в самия край, с татко и Брандън.

Той поведе между колоните, а Робърт го последва мълчаливо, потръпвайки от подземния хлад. Тук винаги беше студено. Тръгнаха сред мъртвите на рода Старк, а стъпките им закънтяха по камъка и отекнаха в сводестия таван. Владетелите на Зимен хребет ги гледаха неми. Образите им бяха всечени в камъните, затварящи входовете към гробниците. Седяха в дълги редици и се взираха със слепите си очи във вечния мрак, а в нозете им лежаха сгушени огромни каменни вълчища. И местещите се сенки сякаш оживяваха за миг каменните фигури, докато живите ги подминаваха.

По древен обичай в скута на всеки бивш владетел на Зимен хребет лежеше железен меч — да пази отмъстителните им духове в гробниците. Най-старият отдавна бе изтлял от ръжда и на мястото, където желязото бе лежало върху камъка, бяха останали само ръждиви петна. Нед се чудеше дали това не означава, че духът на покойника вече може да броди на воля из замъка. Надяваше се, че не е така. Първите владетели на Зимен хребет бяха сурови мъже като земята, над която бяха властвали. Във вековете преди Господарите на дракона да дойдат през морето, те не бяха се заклевали във васалство пред никого и се наричаха „Кралете на Севера“.

Накрая Нед спря и вдигна фенера. Криптата продължаваше напред в тъмното, но гробниците нататък бяха празни и незатворени — черни дупки, очакващи своите мъртъвци. Очакващи него и децата му. Не обичаше да мисли за това.

— Ето тук — каза той на краля.

Робърт кимна мълчаливо, коленичи и сведе глава.

Гробниците бяха три, една до друга. Лорд Рикард Старк, бащата на Нед, с удължено, сурово лице. Каменоделецът го бе познавал добре. Седеше в безмълвно достолепие, каменните пръсти стискаха здраво меча на скута му, но приживе всички мечове го бяха подвели. От двете му страни бяха децата му.

Брандън беше загинал едва на двадесет години, удушен по заповед на лудия крал Ерис Таргариен само няколко дни преди насрочената му венчавка с Кейтлин Тъли от Речен пад. Баща му беше видял смъртта му с очите си. Той беше истинският наследник — най-големият и роден за властта.

Лиана бе едва шестнадесетгодишна, все още почти дете и с ненадмината хубост. Нед я беше обичал с цялото си сърце. Робърт я бе обичал още повече. Щеше да бъде неговата съпруга.