Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

Брат й окачи роклята до вратата.

— Илирио ще прати робини да те изкъпят. Гледай да измиеш добре тази воня от конюшните. Хал Дрого си има хиляда коня, но тази нощ иска да яхне друг вид кобила. — Изгледа я критично. — Каква си се смъкнала. Я се изправи. — Хвана раменете й и ги избута назад. — Нека да видят, че вече имаш женско тяло. — Пръстите му погалиха леко напъпилите й гърди и стиснаха едното зрънце. — Тази нощ няма да ме изложиш. Ако ме провалиш, ще патиш. Не искаш драконът да се събуди, нали? — Пръстите му я ощипаха болезнено през грубата тъкан на нощната риза. — Нали?

— Няма — отвърна покорно Дани.

Брат й се усмихна.

— Добре. — Погали косата й почти с нежност. — Когато напишат историята на моето царстване, сладка ми сестричке, ще кажат, че е започнало тази нощ.

Щом той излезе, Дани отиде до прозореца и се загледа тъжно към водите на залива. Пред залязващото слънце се очертаваха черните силуети на квадратните тухлени кули на Пентос. Макар и отдалече, чуваше се песента на червените жреци, запалили нощните си огньове, и веселите викове на дрипавите хлапета, играещи отвъд стените на имението. За миг й се дощя да е навън с тях, боса, задъхана и парцалива, без никакво минало и бъдеще, и без този пир в резиденцията на Хал Дрого, на който трябваше да се яви.

А някъде отвъд слънчевия залез, оттатък Тясното море, се простираше земя със зелени хълмове, цветни поля и големи буйни реки. Там, сред величествени синьо-сиви планини, се издигаха кули от черен камък и тежки рицари препускаха на битка под знамената на своите владетели. Дотраките наричаха тази земя „Реш Андали“, земята на андалите. В свободните градове говореха за Западняци и за Кралствата на залеза. Брат й използваше по-простичко име. „Нашата земя“, казваше той. За него тези думи бяха като молитва. Ако ги изречеше достатъчно много пъти, боговете със сигурност щяха да ги чуят.

— Наша е по кръвно право. Отнета ни е с вероломство, но пак си е наша. О, не, не можеш да откраднеш от дракона. Драконът помни.

Драконът сигурно помнеше, но не и Дани. Никога не бе виждала тази земя, за която брат й твърдеше, че е тяхна, тези владения отвъд Тясното море. Тези места, за които й говореше — Скалата на Кастърли, Орлово гнездо, Планински рай и Долината на Арин, Дорн и Острова на ликовете — за нея те бяха само думи. Когато побягнали от Кралски чертог, за да се спасят от настъпващите пълчища на Узурпатора, Визерис бил осемгодишно момче, но Денерис — едва зародиш в майчината си утроба.

Въпреки това Дани понякога си представяше как е било. Толкова често го разказваше брат й. Среднощното бягство от Драконов камък и лунното сияние по черните корабни платна. Как брат й Регар се сразил с Узурпатора в окървавените води на Тризъбеца и загинал заради жената, която обичал. Опустошаването на Кралски чертог от едни, които Визерис наричаше „псетата на Узурпатора“ — лордовете Ланистър и Старк. Как принцеса Еля Дорнска се молела за милост, когато изтръгнали от гърдите й наследника на Регар и го убили пред очите й. Как лъскавите черепи на последните дракони гледали слепи от стените на тронната зала, когато Кралеубиеца посякъл гърлото на баща им със златен меч.