Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Ще бъда там, господарю.
Той се усмихна и тръгна към двореца. А аз закрачих към Каера, замаян, изпълнен с надежда, обременен със страхове. Чудех се къде ли ще ни отведе магията сега, може би направо в краката на саксите, които щяха да дойдат през пролетта. Защото ако Мерлин не успееше да призове Боговете, Британия беше обречена.
Бавно, като водна повърхност след водовъртеж, Британия се успокои. Ланселот страхливо се криеше във Вента от отмъщението на Артур. Мордред, нашият законен крал, дойде в Линдинис, където му се отдаваше необходимата почит, но охрана от копиеносци не го допускаше извън двореца. Гуинивиър живееше в Инис Уидрин под зоркото око на Моргана, а Сенсъм, съпругът на Моргана, бе затворен в покоите за гости в къщата на Емрис, епископа на Дурновария. Саксите се оттеглиха зад границите си, макар че щом събрахме реколтата, и ние и те, отново започнаха нападенията. Сеграмор, нумидиецът, командващ една от войските на Артур, пазеше границата със саксите. А братовчедът на Артур, Кълхуч, който отново бе станал един от военачалниците във войската на Думнония, се бе установил в крепостта Дунум, откъдето наблюдаваше границата ни с Белгийските земи на Ланселот. Нашият съюзник, кралят на Поуис, Кунеглас остави сто копиеносци под командването на Артур и се върна в своето кралство. По пътя срещна сестра си принцеса Сийнуин, която се връщаше в Думнония. Сийнуин беше моя жена, а аз бях неин мъж, въпреки че тя бе дала клетва никога да не се омъжва. Тя пристигна с нашите две дъщери в началото на есента и трябва да си призная, че докато не я видях не можах да се почувствам истински щастлив. Посрещнах я на пътя южно от Глевум и дълго я държах в прегръдките си, защото бях изживял мигове, в които си мислех, че никога няма да я видя отново. Тя беше красавица, моята Сийнуин, една златокоса принцеса, която някога, много отдавна, бе сгодена за Артур, а когато той се отказа от подготвения брак заради Гуинивиър, ръката на Сийнуин бе обещана на други големи принцове, но двамата с нея избягахме и смея да кажа, че направихме добре.
Превърнахме Дун Карик в свой дом. Той се намираше северно от Каер Кадарн, съвсем наблизо. Дун Карик означава „Хълмът край красивия поток“ и мястото наистина си заслужаваше красивото име. Когато отидохме там си помислих, че ще бъдем щастливи сред тази красота. Замъкът на върха на хълма бе направен от дъб и покрит със сламен покрив, а около него имаше десетина други сгради, заобиколени от изгнила дървена ограда. Хората, които живееха в малкото селце, разположено в подножието на хълма, вярваха, че замъкът е обитаван от духове, защото Мерлин бе оставил стария друид Бализ да доживее живота си тук. Моите копиеносци обаче изчистиха всички гнезда и гадини, после изхвърлиха всички ритуални принадлежности на Бализ. Не се съмнявах, че селяните, въпреки страха си от стария замък, вече бяха отнесли казаните, триножниците и всичко друго, което имаше някаква стойност, а на нас ни бяха оставили змийските кожи, сухите кости и разложените тела на умрели птици и всичко това покрито с дебел пласт паяжини. Много от костите бяха човешки, цели купища, и ние ги заровихме в отделни ями, та душите на мъртвите да не могат да се връщат и да ни тормозят.
Артур ми беше изпратил десетки млади мъже, от които трябваше да направя воини, и през цялата есен аз ги обучавах да боравят с копието и щита. А веднъж седмично, повече по задължение, отколкото за удоволствие, посещавах Гуинивиър в близкия Инис Уидрин. Носех й храна, а когато застудя и занесох едно голямо наметало от меча кожа. Понякога водех при нея и сина й Гуидър, но тя се чувстваше неловко в негово присъствие. Отегчаваше се от неговите разкази за риболова в потока при Дун Карик или за ловните му излети в нашите гори. Самата тя обичаше да ходи на лов, но това удоволствие вече не й се разрешаваше, можеше само да се разхожда из двора на християнското светилище. Тя си беше все така красива. Наистина нещастието бе придало особен блясък на големите й очи, какъвто по-рано нямаха, макар тя никога да не показваше мъката си. Беше прекалено горда, но за мен бе ясно, че е нещастна. Моргана я дразнеше с постоянните си християнски проповеди и с непрестанните си твърдения, че Гуинивиър е ужасната Вавилонска блудница. Гуинивър понасяше това търпеливо и се оплака само веднъж в началото на есента, когато нощите се удължиха и хралупите побеляха от първия нощен скреж — каза ми, че в нейните стаи е твърде студено. Артур сложи край на това, като заповяда Гуинивиър да разполага с дърва колкото поиска. Той все още я обичаше, но му ставаше крайно неприятно, когато му споменавах за нея. Колкото до Гуинивиър, аз не можах да разбера кого обичаше тя. Винаги ме питаше за Артур, но нито веднъж не спомена Ланселот.