Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
— Коя си ти? — промълви младежът, запленен от нея.
Погледът му се плъзна по извивките на скулите й — малко изострени в момента, но когато оздравеше, чертите й щяха да се смекчат. Гледаше как устните й се свиват, докато мълви полуоформени думи от сънищата си. Светлината навън вече отстъпваше място на мрака, а той седеше на рогозката и си мислеше за момичето.
След два дни треската премина, обаче момичето още бе далеч от пълното възстановяване. Беше победила болестта, но още не се бе справила с онова, което преследваше мислите и сънищата й. Цяла седмица беше на ръба на отчаянието, неспособна да стане от леглото, разкъсвана от постоянен плач. Много малко от онова, което бе казала, имаше смисъл и жреците започваха да се съмняват в здравия й разум. Тейн обаче беше на друго мнение. Той седеше до нея, когато девойката ридаеше и бълнуваше, и оскъдните фрагменти, които можа да проумее, го доведоха до заключението, че момичето беше преживяло някаква ужасна трагедия, сблъсквайки се със загуба, непосилна за всяко човешко същество.
Докато се грижеше за пациентката си, бе освобождаван от някои по-леки задължения, макар че сега едва ли можеше да стори много, за да й помогне по-рано да се изправи на крака. Караше я да се храни, въпреки липсата й на апетит. Беше й приготвил слабо успокоително и й го даваше, за да облекчи някои от най-тежките й изблици на скръб. Свари й и настойка от хмел, валериан и превара, за да бъде сънят й спокоен. Винаги, когато тя спеше, той беше неотлъчно до нея.
Една сутрин, тъкмо когато й носеше патешки яйца и пшеничена питка за закуска, младежът я завари до прозореца, зареяла поглед към горите от другата страна на Керин. Насекоми бръмчаха в свежия утринен въздух. Той се спря до вратата.
— Благоден — каза, без да мисли. Тя внезапно се обърна към него. — По-добре ли се чувстваш?
— Ти си този, който се грижи за мен, нали? — рече, след което веднага изстреля: — Тейн?
Младежът се засмя и се поклони.
— Би ли желала да хапнеш?
Кайку кимна и седна с кръстосани крака на рогозката, оправяйки робата си. Малко неща си спомняше от последните две седмици. Имаше спомени за някои неприятни моменти като уплаха, глад или тъга, но не и за обстоятелствата, които ги съпровождаха. Обаче си спомняше това лице — голата, избръсната глава, гладките черти на мургавото му лице, бледозелените очи и светлобежовите роби, които винаги носеше. Никога не си беше представяла, че има и млади жреци — за нея те винаги бяха стари и строги и криеха мъдростта си зад черупката на заядливия си нрав. Този излъчваше известна тежест и улегналост, които тя обикновено асоциираше със жреческото съсловие, но си спомняше и моменти, в които бе доста весел — особено когато й разказваше някакви смешни истории и се смееше сам на тях. От речта му си правеше заключението, че младият жрец идваше от средно заможно семейство — той определено не принадлежеше към аристокрацията. Сложният характер на сарамирския език позволяваше да се досетиш за потеклото на събеседника си само като го слушаш как говори. Речта на Тейн бе по-свободна и не толкова изящна като нейната.
— Колко време измина? — попита девойката.
— Открих те преди десет дни. Преди това не знам колко дълго си се скитала из гората.
— Десет дни? Духове, струваше ми се цяла вечност. Мислех си, че никога няма да свърши. Мислех си, че… — тя го погледна в очите. — Мислех си, че никога няма да спра да плача.
— Сърцето се изцерява с течение на времето — рече Тейн. — Сълзите изсъхват.
— Всички от семейството ми са мъртви — промълви изведнъж момичето. Имаше нужда да го каже на глас, за да провери, да види дали ще може. Думите не пробудиха някаква нова болка в нея. Тя бе овладяла тъгата си, нещо повече — беше й дошло до гуша от нея. Бе й потрябвало доста време, ала природната й упоритост не я бе оставила да рухне. Скръбта й се беше изразходвала, макар и не съвсем, и въпреки че девойката се съмняваше, че някой ден ще я напусне изцяло, поне нямаше да я погълне отново. — Бяха избити — добави след известно време.
— О — рече Тейн, който не можа да измисли какво друго да каже.
— Маската — внезапно се сети нещо момичето. — Имах една маска с мен… поне така мисля.
— Беше при нещата ти — успокои я младежът. — На сигурно място е.