Господарят на светлината [bg]

Сам се намръщи и затвори очи.

— Не знам, дали ще успея да го направя. Толкова време измина откакто…

— Който веднъж е бил Буда, остава Буда завинаги, Сам. Изтупай праха на някоя от твоите стари притчи. Имаш на разположение около петнадесет минути.

Сам протегна ръка.

— Дай ми малко от твоя тютюн.

Той хвана подхвърлената кесия и си сви цигара.

— Огън?…Благодаря. — Сам пое дълбока глътка дим, после издиша и се закашля мъчително. — Уморих се да ги лъжа — продължи най-накрая. — А доколкото разбирам точно това се иска от мен.

— Да лъжеш ли? — възкликна Яма. — Кой те е карал да лъжеш? Изрецитирай им Планинската проповед, ако искаш. Или нещо от Попол-Вух, или Илиадата. Не ме интересува какво ще им дрънкаш. Просто малко ги стресни, утеши ги, ако можеш. Това е, което искам от теб.

— А после?

— После? После аз ще се заема със спасението на техните — и нашите души!

Сам кимна замислено.

— Както го описваш… май все още не съм във форма за подобни изпълнения. Добре, ще подбера няколко изпитани истини и ще ги разбъркам с подходящата доза набожност — но дай ми поне двайсетина минути.

— Двайсет, да бъдат. След това започваме да събираме багажа. Утре ще тръгнем за Хайпур.

— Толкова скоро? — попита Так.

— По-скоро късно — поклати глава Яма.

Монасите бяха насядали по пода на рефекторията. Масите бяха избутани назад към стената. Изчезнали бяха всички насекоми. Навън, дъждът продължаваше да вали.

Махатма Сам, Просветленият, влезе и се настани.

След него в залата се появи Ратри, облечена като будистка послушница и с плътен воал на лицето.

Яма и Ратри се отправиха към дъното на залата и приседнаха на пода. Недалеч от тях, Так очакваше мълчаливо началото.

Няколко минути Сам седя с притворени очи, сетне произнесе с тих глас:

— Много имена имам, но сега те нямат значение — той бавно отвори очи, без да помръдва с глава. Погледът му блуждаеше из залата.

— Имената не са толкова важни, — каза Сам. — Да говориш — това означава да произнасяш имена, но и това не е най-важното. Веднъж, се случва нещо, което никога преди това не се случвало. Човек го вижда и съзерцава реалността. Той не може да обясни на другите какво е видял. Но те настояват да узнаят и непрестанно го питат, казвайки: „Какво е това, което си видял?“ И той се опитва да им разкаже. Може би е видял първия огън на този свят. И им казва: „То е червено, като мак, но съзират се в него и други цветове. Няма форма, като водата и плува навсякъде. Топло е — като слънцето през лятото, дори по-топло от него. Съществува за кратко време върху парче дърво, а сетне дървото изчезва като че ли е погълнато и от него остава само нещо черно, което може да се разрови като пясъка. Отиде ли си дървото, изчезва и то.“ И ето, че слушателите са принудени да мислят, че реалността прилича на мак, на вода, на слънцето, на всичко останало, което се поглъща и после екскретира. По думите на този човек, те стигат до убеждението, че тя прилича на всичко на този свят. Но те не са виждали огъня. Не биха могли да го познаят. Ала отново и отново се появяват пламъците в този свят. И други хора ги виждат. Не след дълго огънят става почти толкова привичен, колкото е тревата, облаците и въздухът, който дишат. И виждат те, че макар и да прилича на мак, той не е мак, макар и да прилича на вода, той не е вода, макар и да прилича на слънцето, той не е слънцето, макар и да прилича на онзи който яде и екскретира, той не яде и не екскретира, а е нещо различно от всяко едно от тези понятия и от всички тях взети заедно. Тогава те поглеждат отново към това нещо и измислят за него нова дума за да го нарекат. И тази дума е „огън“.