Затворницата на дракона
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Затворницата на дракона». Краткое содержание книги:
Роина съзнаваше, че го зяпа най-безсрамно, но не можеше да откъсне поглед. Наистина беше много силен. Мислено благодари на Джилбърт, че именно него бяха намерили. После се засрами. Този човек можеше да я счупи на две с голите си ръце. Добре, че беше завързан.
— Съжалявам много — започна тя и в следващия миг се учуди защо шепне, след като бяха сами. — По-добре е да не чувам какво ще ми отговорите, но трябва да ви обясня защо сте тук.
Очите му отново се отвориха. Главата му леко се изви, за да може да я вижда. В погледа му вече нямаше любопитство, а съвършено спокойствие. Вероятно очакваше да получи отговор на всичките си въпроси, но тя не беше толкова смела. Мъжът щеше да узнае само това, което е необходимо, и нищо повече.
Сега, когато трябваше да го направи, Роина усети как я облива червенина от шията към лицето й.
— Аз и вие… Ние… Ние трябва…
Въпросът отново се настани в погледа му. Но девойката не беше в състояние да произнесе и дума повече. Толкова се срамуваше! Опита да си припомни, че той беше само един крепостен селянин. Тя винаги е била любезна, но твърда с прислугата, както майка й я беше учила. Но този мъж не приличаше на прислужниците, с които беше свикнала лесно да се справя. Ах, тази негова надменност!
Тогава някой леко подраска на вратата. Роина едва не се разтопи от облекчение. Най-сетне Милдред се беше появила! Вече не обръщаше внимание на мъжа в леглото, който беше напрегнал всичките си мускули в очакване на нейното обяснение, и буквално изхвърча от стаята.
Уорик се отпусна обратно и изръмжа раздразнен. Да я вземат мътните! „Ние трябва…“ Какво трябваше да направят? Защо просто не изплюе камъчето? Наложи си да бъде спокоен. Не можеше да я обвинява. Девойката беше изключително нежна и деликатна. Притежаваше почти неземна хубост. Освен това не тя го беше домъкнала тука.
Не можеше да си обясни другояче присъствието й, освен с това че трябва да му е донесла храна. Може би подносът беше не пода? Но не беше свалила парцала от устата му. Как тогава щеше да се храни?
Това бяха въпроси, за които не намираше отговор. Нужно му беше единствено спокойствие. За каквото и да го бяха домъкнали тук, скоро щеше да стане ясно. Тогава щеше да мисли как да си отмъщава. Човекът, отговорен за пленничеството му, просто щеше да умре! Това беше клетва, изречена преди години. Още тогава душата му се беше сгърчила и умряла от опустошенията в земите му. Никой нямаше право да му стори каквото и да било зло, без да плати скъпо за това. Тази клетва беше спазвал вече шестнадесет години, половината от своя живот. Щеше да я спазва до последния си ден.
Крехката слугиня отново се настани в съзнанието му. Това му помогна да се отърве от мрачните мисли. Отначало я беше взел за ангел. Русата й коса, огряна от светлината на свещите, приличаше на ореол. Цялата беше в бяло, а къдриците й се спускаха чак до бедрата.
Сапфирените очи доминираха върху дребното й личице. Огромни и кръгли, те криеха някакви тайни. Мислите й му бяха непонятни, докато не беше станал свидетел на гнева й. Той беше провокирал любопитството му повече от неизвестността пред него. Тогава го беше обзело странното желание да бъде пазител на този ангел.
Искаше му се да я попита защо е ядосана, затова я беше помолил с поглед да свали кърпата от устата му. Отказът й го беше изненадал, после го беше ядосал. Реакцията й беше като на разглезено дете. Затворил очи, той бе проявил своето нежелание да я гледа. Истината беше, че тази прислужница странно и необяснимо му въздействаше.
Харесваше му да я гледа — тя беше приятна гледка. Това, че щеше да му каже причината за неговото пленничество, му беше послужило като оправдание отново да отвори очи. Тя се беше приближила до леглото и сега красотата й направо го зашемети. Кожата й беше бяла и гладка като алабастър. Устните й блестяха предизвикателно. Внезапно слабините му се разгорещиха и това го подразни.
После му стана смешно. Ако не беше запушена устата му, сигурно щеше да прикани момичето да го поязди, докато са сами. Тя сигурно нямаше да се съгласи. Той нямаше и една монета, с която да й плати. Когато го освободят, ще изгори тази къща до основи. Така девойката ще има нужда от подслон и той ще я покани да живее при него. Уорик с горчивина си спомни за своята годеница, която го очакваше може би точно в този момент. Но и това не промени намерението му. Той щеше да вземе тази прислужница в своя дом!