Затворницата на дракона

Искаше й се да се свлече на пода и да плаче до насита. Беше отгледана с толкова любов и нежност… В детството й нямаше място за жестокост и грубиянщина. Трудно й беше да приеме, че сега животът й е съвсем чужд и непонятен. Тя трябваше да спи с този мъж. По-точно — да го изнасили. Как обаче да го направи? В гнева си беше заявила на Джилбърт, че ще се справи и без чужда помощ. Напротив, така се нуждаеше от това някой да й помогне, въпреки че беше слушала как се правят деца.

Изненадата беше изчезнала от очите му. Сега те и се възхищаваха. Дали беше добре това? Да, при създалите се обстоятелства беше по-добре да не я гледа с отвращение. Този мъж изобщо не приличаше на съпруга й. Беше млад, чист и дори красив. Кожата му беше гладка, а тялото — силно. Дори сивото на очите и русото на косите му бяха различни от тези на Лионс.

Сега погледът му стана въпросителен. Струваше й се, че може да чете мислите му чрез тези изразителни очи. Дали му бяха казали защо е тук? Сигурно не. Допреди малко мъжът беше в безсъзнание. И защо трябваше да се хаби Джилбърт? Просто беше завързал този човек и го бе задължил да приеме нещата. Нея беше инструктирал доведеният й брат и от нея зависеше всичко да бъде изпълнено точно. Но този въпрос в очите на непознатия…

Тя трябваше да му обясни ситуацията, а не можеше да го увери дори, че ще остане жив! Отново я завладя гняв. Този човек не беше направил нищо, за да заслужи такава участ! Един невинен бе принуден да вземе участие в чудовищен заговор. Тя щеше да открадне семето му, а Джилбърт щеше да вземе живота му. Не, няма да допусне това! Щеше да изпълни първото, за да спаси живота на майка си, но някак трябваше да предотврати останалата част от заговора. По някакъв начин щеше да му помогне да избяга, преди да съобщи на Джилбърт, че семето му си е свършило работата.

Бедата беше, че просто не можеше да разкаже всичко на непознатия. Не трябваше да му дава фалшива надежда, защото можеше да не успее да му помогне.

Мъжът отново й проговори с очите си. Свеждаше поглед към парцала в устата си и после го вдигаше към нея. Молеше я да го свали, за да може да говори. Точно това обаче тя не трябваше да направи. Ако пленникът я помоли да го освободи, чувството за вина у нея щеше да надделее. Роина знаеше, че това което трябва да направи, граничи с престъпление, но какъв друг изход имаше? Сигурна беше, че няма да понесе молбите му.

Девойката бавно поклати глава. Погледът му се спусна към дюшека. Сякаш арогантно искаше да й каже, че е освободена, след като не желае да изпълни молбата му. Роина се приближи до леглото. Така той можеше да я вижда, без да изправя глава. Очите му обаче бяха затворени. Изобщо не го беше грижа, че тя стои до него. Или просто не беше я чул, тъй като нозете й бяха боси?

Роина започна да го разглежда. Огромното му тяло изпълваше цялото легло. Не беше сигурна дали е по-висок от Джилбърт, но със сигурност гърдите му бяха по-широки. Ръцете му бяха силни и дълги, с ясно изразени мускули. Раменете, шията и гръдният му кош също бяха мускулести. Както и да изкарваше прехраната си, явно този мъж беше принуден да се труди усилено. Може би беше секач? Един от феодалите на баща й беше по-мускулест и от най-силния рицар.