Молитвената песен

Внезапно на лицето му се изписа решителност. Ако това станеше, той щеше да тръгне с него. Този път нямаше да позволи да го оставят у дома.

Ритна окапалите листа по пътеката пред него и те се разпръснаха като цветен дъжд. Баща му естествено, нямаше да приеме нещата по този начин. Нито майка му, поне в този случай. Той обаче ще има на разположение цели две седмици, през които да измисли как да ги убеди да действат така.

Позабави крачка и се отдаде на приятната мисъл. После я отхвърли. Това, което се искаше от него, е да каже на родителите си какво се е случило на Брин и Роун и след това да ги придружи до Лий, където да останат под закрилата на бащата на Роун докато свърши издирването. Това се очакваше от него и затова той щеше да го направи. Естествено Уил Омсфорд можеше да не приеме плана, но Джеър беше син на баща си, така че той би трябвало да има някоя и друга собствена идея.

Усмихна се и ускори крачка. Трябваше да помисли по въпроса.

Денят дойде и отмина. Джеър Омсфорд обядва в страноприемницата със семейството, което я държеше вместо родителите му. Предложи да им помогне на следващата сутрин във всекидневната работа и се отправи към салона, за да послуша историите на търговците и пътниците, които минават през Вейл. Мнозина споменаваха за облечените в тъмни плащове Черни Скитници. Никой не ги беше виждал, но всички знаеха че те съществуват — олицетворение на злото, способни да те изпепелят само с един поглед. Същества, дошли от света на мрака, предупреждаваха мъжете шепнешком с дрезгави гласове и всички наоколо кимаха в съгласие. По-добре е никога да не ги среща човек. Дори и Джеър изпитваше леко безпокойство при мисълта за тях.

Прибра се в стаята си малко след полунощ, заинтригуван от разказите на посетителите на хана. Спа дълбоко, събуди се призори и цялата сутрин помага в работата около хана. Вече не се чувстваше толкова нещастен, че го бяха оставили. В крайна сметка и неговата роля беше важна. Ако Призраците Морди наистина знаят за магическите камъни на елфите и дойдат да търсят притежателя им, Уил Омсфорд щеше да изпадне в не по-малка беда от дъщеря си — а кой знае, може би положението му щеше да бъде дори по-опасно от нейното. Джеър трябваше да си отваря очите на четири, за да не допусне нещо лошо да се случи на баща му, преди той бъде предупреден.

Джеър свърши работата си до обед и се запъти навътре в гората зад хана. Наоколо нямаше никой и в продължение на няколко часа Джеър си прави експерименти с песента на желанията. Използва магията по различни начини и остана доволен от властта, която можеше да упражнява. Отново се замисли върху предупреждението на баща им да се въздържат да използват магията на елфите. Уил Омсфорд просто не разбираше. Магията беше част от него и той я използваше така естествено, както използваше ръцете и краката си. Не можеше да се преструва, че тя не съществува, както не можеше да си въобрази, че няма ръце и крака. И майка му, и баща му непрекъснато повтаряха, че магията е опасна. И Брин казваше това понякога, макар че не звучеше много убедително, защото и тя я използваше. Сигурен беше, че му говореха така, защото той беше по-малък от Брин и се притесняваха за него. Досега не се беше случило нищо, което да го подтикне да си мисли, че в магията има нещо опасно. Докато това не стане Джеър възнамеряваше да продължи да я използва.