Молитвената песен

Нещо се раздвижи сред дъбовете в задната част на къщата — мигновена сянка, после нищо. Джеър пое дълбоко въздух и изчака. Минутите течаха. Наоколо жужаха насекоми, но той не им обръщаше внимание. После нещото отново се размърда. Този път той го видя ясно. Беше човек. Не, не човек, бързо се поправи Джеър, а гном.

Отпусна се назад. Е, добре де, гном или не, той трябваше да влезе в къщата. След като имаше един, сигурно имаше и други, които чакаха и наблюдаваха. Те обаче не знаеха кога или дали изобщо младежът ще се върне. Потта се стичаше по гърба му, а устата му беше пресъхнала. Времето течеше. Той трябваше да се измъкне от Вейл, но не и без камъните на елфите.

Нямаше друг избор, освен да използва песента на желанията.

Настрои гласа си по собствено желание — бръмченето на комарите около него, които продължаваха да се мотаят в топлината на ранната есен, все още недокоснати от зимния студ. Промъкна се през боровете към оредяващата гора. Изпробвал беше този номер един-два пъти преди, но никога при такива изключителни обстоятелства. Движеше се тихо и се мъчеше да превърне гласа си в част от нощта в гората. Знаеше, че ако го прави както трябва, щеше да остане невидим за очите, които го наблюдаваха. Бързо се доближаваше до къщата. Отново забеляза гнома, който стоеше сред дърветата зад къщата. После изведнъж забеляза още един, вдясно от него до високите храсти пред дома, после още един, на отсрещната страна сред елите. Никой не гледаше към него. Искаше му се да бяга, да бяга със скоростта на нощния вятър, за да стигне по-бързо до тъмнината на къщата. Продължаваше обаче с равномерна крачка и пееше с равен, наподобяващ жуженето на комарите, глас. Молеше се да не То видят. Молеше се да не погледнат към него.

Пресече поляната и се шмугна в храсталаците, а очите му шареха наоколо и търсеха гномите. Докато вървеше си мислеше, че най-добре ще е да мине през задната врата, скрита в сенките на високи храсти, които все още бяха покрити с цветове…

Неочаквани викове долетяха някъде иззад къщата и го уплашиха. Кръвта му се смрази. Спря рязко. Гномът излезе изпод дъбовете зад дома на Омсфордови. Дългият му нож проблясваше на лунната светлина. Отново чу виковете, после внезапен смях. Острието се наклони. Шумовете идваха някъде надолу от пътя. Бяха съседи, които си говореха и се шегуваха в топлата есенна нощ. Куртката на Джеър прогизна от пот. Младежът за пръв път изтръпна от ужас. На десетина ярда от него гномът отново изчезна сред дъбовете, откъдето беше излязъл. Гласът на човека от Вейл се разтрепери, после премина в по-висока гама. Той оставаше невидим и бързо продължи напред.

Спря пред вратата и престана да пее, като се мъчеше да се овладее. Затършува по джобовете си и накрая откри ключа.