Убийството на 83-та улица
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Лолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на 83-та улица». Краткое содержание книги:
Оказва се, че произходът на Ейми е свързан с някои много богати и влиятелни хора. Един от тях има малка тайна и е готов да я запази на всяка цена…
Но кой би могъл да запази тайната си, ако двама детективи като Ниро Улф и Арчи Гудуин пожелаят да я разкрият?
— Ние не искаме повече.
— Добре — кимна Атуд и се изправи. — Ще проверя какво става.
Щом затвори вратата, Ейми се обърна да ми каже нещо, но аз поклатих глава. В петте района на Ню Йорк има сигурно десетки хиляди помещения, които се подслушват. Кабинетът на шеф а на банков клон може да е сред тях и ако е така, не беше най-подходящото място да разискваме каквато и да е част от тайната, която клиентката така ревностно бе пазила цял живот. За да запълня времето, тъй като нямаше да е учтиво само да седя и да зяпам Ейми, станах, приближих се към библиотеката и разгледах заглавията на книгите. Погледът ми попадна на Международния банков справочник, издърпах го, отворих на раздела за Ню Йорк и намерих страницата, която ми трябваше.
Допусках, че вероятността някой от служителите или директорите на „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“ да се окаже добър наш познат, е най-много едно на милион. Но когато видях името Ейвъри Балу на второ място в азбучния списък на управителния съвет, извиках толкова високо: „Дявол да го вземе!“, че Ейми подскочи.
— Нещо лошо ли има?
Отвърнах й, че няма нищо лошо, тъкмо обратното — току-що сме направили откритие, което ще й обясня после.
Останалото от работата в банката беше съвсем рутинно. В единайсет часа двамата с Ейми седяхме на една маса в кафене на Медисън Авеню — тя пиеше кафе, а аз чаша мляко. Бяхме пуснали дванайсетте писма в пощата на ъгъла, а празната кутия се намираше на стола до мен. Обясних й защо я накарах да мълчи в банката и също какво съм открил, без, разбира се, да споменавам името на Балу. Предложих й да се обзаложим на каквото иска, че ще намерим баща й за три дни, но тя отвърна, че не иска да се обзалага против вероятността да се случи нещо, което желае. В единайсет и десет заявих, че трябва да се обадя по телефона, отидох до будката, избрах номера, който знам наизуст и след осем сигнала, получих очакваното.
— Да?
Той много добре знае, че така не се говори по телефон, но можете ли да го промените.
— Аз съм — казах. — Тук сме в едно кафене с клиентката. Подкрепяме се. Молбите заедно с приложенията са пуснати по пощата, а тя ще си занесе кутията вкъщи за спомен от майка си или от баща си — не е сигурно точно от кого. Обаждам се по три въпроса. Първо, това, което бях почнал да ви казвам тази сутрин, когато ми изкрещяхте. Креймър може да телефонира, затова трябва да знаете, че позвъних на Стебинс в събота следобед. Казах му, че двамата сме си говорили за престъпността, станало е дума за неизвестния шофьор, прегазил някаква жена на име Елинър Деново, и съм се чудел дали полицията е стигнала донякъде. Стебинс е казал на Креймър, а Креймър, разбира се, смята, че и най-обикновеният въпрос от вас или от мен означава, че сме по гореща следа. Обясних му, че знаем единствено това, което сме прочели във вестника. Ако ви телефонира…
— Пфу! Какво е другото?
— Второ, в петък вечер наредихте след банката да посетя Реймънд Торн. Има ли някаква промяна?
— Не.
— Трето, в банката мина лесно. Чековете са издадени от „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“ — третата най-голяма банка в Ню Йорк, платими са на предявителя. Погледнах какво пише за нея в Международния банков справочник. Няма да споменавам името по телефона, но вие си спомняте, че една зимна вечер преди година и половина в офиса седеше мъж, който ви каза, цитирам: „Никога не съм прекарвал един час в никаква розова спалня“, край на цитата. Е, той е в управителния съвет на „Сиборд Банк“.
— Така ли! — Улф направи петсекундна пауза. — Задоволително.
— Съвсем. Нарежда се като по книга. Да се заема ли първо с него, вместо с Торн?
— Според мен, не. — Пак помълча. — Трябва да се обмисли.
— Добре. Не ме чакайте пред вратата за обяд. Може да закъснея.
Когато се върнах на масата, Ейми започваше третата чаша кафе. Седнах и тя ми каза:
— Точно си мислех — вие сте страхотен, мистър Гудуин, направо страхотен. Искам да си говорим на „ти“ и да ви наричам Арчи.
— Опитай да видим какво ще стане. Може да ми хареса. Тъй като спомена, че майка ти е проявила сарказъм, като те е кръстила Ейми, сигурно искаш аз да те наричам Араминта или Ефсива, или каквото предпочиташ.
— Сещам се за по-хубави имена.
— Не се и съмнявам. Сега имаме проблем. Трябва да разпитвам различни хора за майка ти, някои са онези, чиито имена ми даде вчера и ще започна от Реймънд Торн. Ще му се обадиш по телефона и ще му обясниш, че ме пращаш и се надяваш, че ще ми помогне. Не мога обаче да му кажа направо, че търся мъжете, с които майка ти се е виждала през лятото на 1944 година — времето на срещата на гените — тъй като не искаш никой да разбере, нито дори да заподозре, че се търси бащата. Затова имам едно предложение, мистър Улф вече го одобри, надявам се, че и на теб ще ти хареса.