Убийството на 83-та улица
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Лолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на 83-та улица». Краткое содержание книги:
Оказва се, че произходът на Ейми е свързан с някои много богати и влиятелни хора. Един от тях има малка тайна и е готов да я запази на всяка цена…
Но кой би могъл да запази тайната си, ако двама детективи като Ниро Улф и Арчи Гудуин пожелаят да я разкрият?
— Няма никаква информация. Нито секретна, нито публична Случаят е висящ. Но не сме забравили.
— Добре. Надявам се, че ще го заловите. Никой не обича шофьори, които те прегазват и изчезват.
Тръгнах към Четирийсет и трета улица да прибера колата, но трябва да призная, че все пак нещо продължаваше да ме измъчва.
Глава 4
В десет без десет в понеделник сутринта седях в едно такси, кутията се намираше на седалката до мен и бях натъпкал писмата до дванайсетте банки във вътрешния си джоб, защото никога не нося чанта, ако мога да избегна това. Сигурно предполагате, че съм си мислел за предстоящата програма, но грешите. Мислех си за току-що изминалия час или част от него, а не за следващия. Не обичам да ми крещи никой, особено Улф.
Освен това, спах само шест часа — цели два часа по-малко, отколкото ми е необходимо и отколкото почти винаги си осигурявам. Прибрах се вкъщи след полунощ в неделя и реших да не пиша на машина дванайсетте писма преди лягане, затова навих будилника за седем. Когато иззвъня, отворих само едното си око и го изгледах възмутено, но знаех, че ще трябва да се размърдам, колкото и да мразя да се размърдвам преди закуска, и след шест, може би седем минути бях на крака. В седем и четирийсет и пет бях при малката маса в кухнята, където закусвам и пиех портокалов сок, а Фриц ми поднесе запечена на скара шунка и царевични палачинки. В осем и десет вече седях пред машината в офиса. В девет и четвърт дванайсетте писма бяха готови и тъкмо започнах да ги пъхам в пликовете, когато се позвъни. Излязох да погледна през шпионката на външната врата и видях едър тип с широко, кръгло зачервено лице, украсено с широка, посмачкана филцова шапка с голяма периферия. Само шапката щеше да е достатъчна. Инспектор Креймър от отдел „Убийства“ — Южен Ню Йорк, сигурно беше единственият човек в Ню Йорк, който носи такава шапка в горещ слънчев августовски ден.
Много важно, казах си аз. Нека си звъни! Но сигурно търсеше мен, тъй като знаеше, че Улф никога не приема преди единайсет, затова размислих, отворих вратата и кимнах:
— Добро утро и поздрави. Но съм зает и много бързам. Наистина!
— И аз бързам. — Държеше се грубо, но той винаги е такъв.
— Отивам на работа и се Отбих за малко. Защо си се обаждал на Стебинс за онази катастрофа?
— Как защо! Нали му обясних?
— Знам какво си му обяснил. Освен това добре ви познавам двамата с Улф. Говорели сте си за престъпността — глупости! Хайде, поговори си сега с мен за престъпността. Искам да знам защо работиш по този случай.
— Не работя. Нито мистър Улф. — Погледнах часовника си.
— Бих ви поканил да обменим мисли, знаете колко ми е приятно, но имам среща. Освен прочетеното във вестниците, не знам абсолютно нищо за случая и същото се отнася за мистър Улф. Никой не се е обръщал към нас. Единственият ни клиент е едно момиче, което не може да намери баща си и иска да му помогнем.
Започнах да затварям вратата. Креймър понечи да каже нещо, но се отказа, обърна се кръгом и слезе по седемте стъпала. Отпред го чакаше полицейската кола, паркирана неправилно. Преди да стигне в нея, вече бях в офиса.
Нямах време, но беше съвсем възможно Креймър да позвъни, докато ме няма, а Улф не знаеше, че съм се обаждал на Пърли Стебинс. Улф не разрешава да го безпокоят, когато е в оранжерията, освен в случай на природно бедствие, но трябваше да му съобщя, затова вдигнах домофона, натиснах копчето и след малко чух гласа му.
— Да?
— Аз съм, бързам. Креймър току-що беше тук. Отби се на път за работа. Не успях да ви кажа, че в събота следобед, позвъних на Стебинс и…
— Зает съм! — изкрещя той и затвори. Допуснах, че току-що е открил листна въшка върху любимо растение или мана по някоя псевдолуковица, но както вече споменах, не обичам никой да ми крещи. Ако Креймър позвънеше, можеха да си поговорят за престъпността. След като пъхнах писмата в пликовете и ги прибрах в джоба си, оставаше да свърша още нещо — да позвъня на Мортимър М. Хочкис, вицепрезидент на „Континентъл Банк енд Тръст Къмпани“, който отговаря за клона на Трийсет и четвърта улица. Стана бързо — каза, че винаги му е приятно да услужи на някой вложител — не точно като мен, а като Ниро Улф, чийто влог никога не пада под петцифрено число, а понякога достига и шест цифри. Свърших това, извадих кутията от сейфа и потеглих. В нея нямаше нищо друго освен парите — писмото остана в сейфа с някои други секретни документи.
В клона на Осемдесет и шеста улица установих, че Хочкис е действал бързо. Бях направил само шест крачки, когато един служител стана, направи ми знак, попита дали аз съм мистър Гудуин, а после ме вкара зад гишето, поведе ме през коридора към една врата, отвори я, пусна ме да вляза й вътре заварих Ейми Деново, която седеше на стол, обърната с лице към голямо бюро, покрито със стъкло. Зад бюрото седеше банкер на средна възраст с блестящо кубе и очила без рамки. Като приближих, той стана, протегна ръка и каза: