Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Тофтисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)». Краткое содержание книги:
Вече не виждаше света наоколо, нито пътеката, нито собствения си образ, отразен в огледалото. Но не можеше да избяга от спомена за този образ.
На озлоблението,
на болката,
на самотата,
на безсърдечието,
на страха,
на презрението.
Някои неща не можеха да се изкажат, нито да се помислят…
Но той знаеше кога бе започнало всичко…
В един следобед преди трийсет и няколко години…
Детето се бе проснало край езерото, обляно в сълзи заради тормоза на околните.
В онзи следобед реши завинаги да изтрие буквата от азбуката.
Онази буква.
Онази.
Буквата, необходима за назоваването на другия, когато присъства.
Буквата, без която не може да се говори лице в лице с другите.
Ако не съществуваше начин да ги нарече, щяха да престанат да бъдат желани…
И тогава нямаше да има причина да ги чувства нужни…
И без причина и начин да ги назовава се почувства — най-после — свободен…
Хорхе Букай
Искам
Това мое предложение за отношенията между хората бе публикувано за първи път в предговора към третото издание на „Писма до Клаудия“ (1989 г.).
Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш. Искам мнението ти, не съвет.
Искам да ми вярваш, без да изискваш. Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.
Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш. Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.
Искам прегръдката ти да не ме задушава. Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.
Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен. Искам да ме защитаваш без лъжи.
Искам да си близо, без да ме завземаш. Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.
Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш. Искам да знаеш… че днес можеш да разчиташ на мен…
Безусловно.
Хорхе Букай
Малка автобиографична история
Имало едно време един човек, които живеел съобразно това, което представлявал:
В един хубав ден, незнайно защо, забелязал, че хората започнали да го ласкаят, като му казват колко е висок:
— Колко висок си станал!
— Колко си пораснал!
— Завиждам на ръста ти…
В началото това го изненадало и в продължение на няколко дни се улавял, че се поглежда крадешком във витрините на магазините и в огледалата на автобусите, когато минавал край тях.
Но човекът винаги се виждал един и същ — нито особено висок, нито особено нисък…
Опитал се да не му отдава значение, но когато няколко седмици по-късно забелязал, че трима от всеки четирима души го гледали изотдолу, явлението го заинтригувало.
Човекът си купил метър, за да се измери. Заел се с това методично и старателно и след няколко измервания и проверки установил, че ръстът му не се е променил.
Околните продължавали да му се възхищават:
— Колко висок си станал!
— Колко си пораснал!
— Завиждам на ръста ти…
Човекът започнал да прекарва дълги часове пред огледалото. Опитвал се да разбере дали наистина бил по-висок от преди.
Нищо подобно: виждал се нормален — нито особено висок, нито особено нисък.