Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Тофтисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)». Краткое содержание книги:
Без да зная как, осъзнавам, че в този град мога да намеря всичко, което желая.
Всички мои цели, стремежи и въжделения. Амбициите и мечтите ми са в този град. Това, което искам да постигна, от което имам нужда, това, което най-много искам да бъда, онова, към което се стремя, което опитвам, за което работя, за което винаги съм копнял, онова, което би било най-големият ми успех. Представям си, че всичко това се намира в този град.
Поемам към него, без да се колебая. Малко по-нататък пътеката тръгва стръмно нагоре.
Малко се изморявам, но няма значение. Продължавам.
По-нататък различавам черна сянка на пътя. Когато се доближавам, виждам, че огромен ров ми пречи да продължа. Страхувам се… Колебая се.
Ядосвам се, че не мога да постигна целта си лесно. Така или иначе, решавам да прескоча изкопа. Отстъпвам, засилвам се и скачам… Успявам да го преодолея. Съвземам се и продължавам да вървя. Няколко метра по-нататък се появява втори изкоп. Отново се засилвам и също го прескачам. Тичам към града: пътят изглежда открит.
Изненадва ме пропаст, изпречила се пред мен. Спирам.
Невъзможно е да я прескоча.
Виждам, че отстрани има дъски, пирони и инструменти.
Разбирам, че са там, за да се построи мост. Никога не съм бил сръчен в ръцете… мисля да се откажа.
Поглеждам към бленуваната цел… и намирам сили да се стегна. Започвам да строя моста. Минават часове, дни, месеци. Мостът е готов. Прекосявам го развълнуван и когато стигам до другата страна… откривам стена.
Огромен зид, студен и влажен, който обгражда града на мечтите ми…
Чувствам се сломен…
Търся начин да го заобиколя.
Няма как.
Трябва да се изкача по него.
Градът е тъй близо…
Няма да позволя на зида да ме спре.
Решавам да се покатеря.
Почивам няколко минути и поемам дъх…
Изведнъж виждам край пътя едно дете, което ме гледа, сякаш ме познава.
Усмихва ми се съзаклятнически.
Напомня ми на самия мен… когато бях дете.
Може би затова се осмелявам да изкажа гласно протеста си:
— Защо има толкова препятствия между мен и целта ми?
Детето свива рамене и ми отговаря:
— Защо питаш мен?
Препятствията ги нямаше, преди ти да се появиш…
Препятствията ги донесе ти.
Хорхе Букай
Имало едно време…
Или за крехката граница между приказката и действителността
Хорхе Букай
Децата били сами
Майката излязла рано сутринта и оставила децата на грижите на Марина — осемнайсетгодишно момиче, което понякога наемала за определени часове, за да се грижи за тях в замяна на няколко песос.
Откакто починал бащата, времената станали твърде трудни за семейството, жената не можела да рискува работата си, като отсъства всеки път, щом бабата се разболеела или била извън града.
Когато годеникът на Марина позвънил, за да я покани на разходка с новата си кола, тя не се двоумила дълго. Така или иначе, децата спели редовния си следобеден сън и нямало да се събудят преди пет.
Щом чула клаксона, грабнала чантата си и изключила телефона. Погрижила се да заключи вратата на детската стая и прибрала ключа в джоба си. Не искала да рискува Панчо да се събуди и да слезе по стълбите да я търси, защото в края на краищата бил само на шест години и можел да падне и да се удари по невнимание. Освен това, казала си, ако се случело нещо такова, как щяла да обясни на майката, че детето не я е намерило?
Може би било късо съединение във включения телевизор, в някоя от лампите в хола или искра от камината; във всеки случай, когато завесите пламнали, огънят бързо стигнал до дървената стълба, водеща към спалните.
Събудила го кашлицата на бебето, предизвикана от дима, който се процеждал изпод вратата. Без да му мисли, Панчо скочил от леглото и натиснал резето, за да отвори вратата, но не успял.
Ако я бил отворил, той и няколкомесечното му братче щели да бъдат погълнати от пламъците за няколко минути.
Панчо започнал да вика Марина, но никой не отговорил на зова му за помощ. Така че се втурнал към телефона в стаята (знаел как да набира номера на майка си), но той нямал сигнал.
Панчо разбрал, че трябва да измъкне братчето си оттам. Опитал да отвори прозореца, който гледал към външния корниз, но било невъзможно за малките му ръце да освободят предпазителя, а и дори да успеел, след това щяло да се наложи да отстрани телената мрежа, която родителите му поставили за безопасност.