Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Тофтисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)». Краткое содержание книги:
Човекът се усмихнал и излязъл на улицата.
Чувствал се толкова лек, че почти летял над тротоара.
Срещнал стотици хора, на едни се сторил огромен, на други — незначителен, но никой от тях не успял да го обезпокои.
Той вече знаел, че бил съвсем обикновен.
Съвсем обикновен…
Като всички…
Хорхе Букай
Тъгата и яростта
На Ана-Мария Бово
В едно омагьосано царство, до което хората никога не стигат, а може и да минават постоянно през него, без да знаят…
В едно вълшебно царство, в което неосезаемите неща стават конкретни…
Имало някога… едно чудно езеро.
В прозрачните и чисти води на езерото плували риби във всички цветове на дъгата и се отразявали всички нюанси на зеленото…
До тази вълшебна и прозрачна лагуна стигнали Тъгата и Яростта, за да се изкъпят заедно.
Двете съблекли роклите си и влезли голи във водата.
Яростта, която бързала (Яростта винаги бърза), се изкъпала на бърза ръка — и тя не знаела защо бърза толкова — и още по-бързо излязла от водата…
Но Яростта е сляпа или поне не различава ясно действителността. И така, гола и припряна, излязла от водата и облякла първата рокля, която намерила…
Не забелязала, че роклята не била нейната, а на Тъгата…
И така, облечена като Тъгата, Яростта си тръгнала.
Много спокойна и невъзмутима, както винаги склонна да остане на мястото, на което се намира, Тъгата приключила с къпането си и без въобще да бърза — или по-точно, без да съзнава, че времето минава, — излязла от езерото бавно и лениво.
На брега установила, че дрехите й ги няма.
Както всички знаем, ако има нещо, което Тъгата да не обича, то е собствената й голота. Така че облякла единствената дреха, която намерила край езерото и която принадлежала на Яростта.
Разказват, че оттогава нататък ние, хората, често срещаме Яростта — сляпа, жестока, страховита и ядосана. Но ако си дадем време да се вгледаме по-внимателно, разбираме, че Яростта, която виждаме, е само маска и под дрехата й всъщност се крие Тъгата.
Хорхе Букай
Писмо от един самопризнал си убиец
Адвокат Хоакин Мария Аянак
Ул. „Гуалегуайчу“ 431
Буенос Айрес Без клеймо
Уважаеми господине,
Преди всичко трябва да ви кажа, че не ме познавате. Поне не в баналния смисъл на думата. Сиреч, както аз ви познавам.
Имам предвид, че аз разполагам с името и адреса ви. Знам на колко години сте, познавам вкусовете ви, знам къде ходите на почивка, марката на колата, която карате. Знам името на съпругата, децата и дори на кучето ви — порода кокер (Понго, нали така?). Спирам дотук с мисълта, че може би всички тези сведения ще ви поразтревожат.
Както всички, които преминават през коридорите на властта, и на вас параноята не ви е чужда. Представям си как се питате: „Откъде знае тези неща за мен? Къде е получил тези сведения?“.
За да не се измъчвате повече от тези въпроси, бързам да ви отговоря, че няма сведение, което да е толкова тайно, че да не може да се придобие с малко пари и много време… Истината е, че на мен не ми липсва нито едното, нито другото. (Понякога ми се струва, че Бог е всемогъщ не заради силата си, а заради безкрайното търпение, което дава безсмъртието. За разлика от Него, ние, човеците, се измъчваме от постоянното бързане, към което ни тласка насилственото осъзнаване, че сме смъртни.)
Няма спор, че за да се проведе сериозно разследване, е необходимо към търпението да се прибави доза интелигентност и както е видно, известно количество интерес към обекта, пропорционален на трудността. (Тъй като без интерес няма как да бъде изострена интелигентността…)
Може би ще е справедливо първо да ви разкажа кога се появи интересът ми към вас.
Много е вероятно да не си спомняте, понеже са минали доста години. Става дума за един определен ден — по-конкретно 23 юли 1991, четвъртък, малко след два следобед (два и четвърт, за да сме съвсем точни), — когато със сивото си БМВ минахте по улица „Авелянеда“ в квартал Флорес. Цял следобед беше валяло и както става винаги, улиците бяха осеяни с локви. Като стигнахте до ъгъла с „Артигас“, завихте с пълна скорост наляво и се отправихте към „Гаона“, като оставихте задницата на колата леко да поднесе, както обичате да завивате. Точно там, на няколко метра от „Авелянеда“, на шосето има дупка. Дупката ви беше известна, знаехте за нея, защото завихте надясно, за да я заобиколите (помните ли?)… Завивайки, естествено, изпръскахте стареца, който се опитваше да пресече, докато светофарът отрязваше движението по „Артигас“. Изпръскахте го от глава до пети, от коленете до шапката.