Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ева Тофтисова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)». Краткое содержание книги:
Дотогава никой кладенец не бил намирал вода.
Кладенецът преодолял изненадата си и започнал да си играе с водата на дъното — мокрел стените си, пръскал устието си и най-накрая извадил водата на повърхността. Дъждът бил единственият, който понякога напоявал града, но той впрочем се оказвал доста оскъден. И така почвата около кладенеца, съживена от водата, започнала да се пробужда.
Семената в недрата й покълнали и се превърнали в трева, в детелини, цветя и крехки стъбълца, които по-късно станали дървета… Животът избликнал в цветове около отдалечения кладенец, когото започнали да наричат Оазиса. Всички го питали как е успял да постигне това чудо.
— Не е никакво чудо — отвръщал Оазиса. — Трябва да се търси вътре, в дълбочина.
Мнозина пожелали да последват примера му, но се отказали от тази идея, когато разбрали, че за да бъдат по-дълбоки, трябвало да се изпразнят. Продължили да се разширяват все повече, за да се пълнят с нови и нови неща…
В другия край на града друг кладенец решил да поеме риска да се изпразни… И също започнал да става по-дълбок… И също стигнал до вода… И също напръскал наоколо, с което създал втори зелен оазис в града…
— Какво ще правиш, като свърши водата? — питали го.
— Не знам какво ще правя — отговарял. — Но засега колкото повече вода вадя, толкова повече из вира.
Минали няколко месеца преди голямото откритие.
Един ден, почти случайно, двата кладенеца разбрали, че водата, която всеки от тях намерил на дъното си, е една и съща…
Че подземната река, която минавала през единия, напоявала дълбините на другия.
Осъзнали, че пред тях се откривал нов живот.
Не само можели да общуват от устие на устие, на повърхността, като всички останали, но чрез търсенето си познали нов и таен начин да контактуват.
Така открили дълбокото общуване, до което стигат само онези, които имат смелостта да се изпразнят от съдържанието и да търсят в дълбините на съществото си всичко, което имат да дадат…
Хорхе Букай
Логиката на пияния
Един човек влиза в някакъв бар, сяда на бара и поръчва пет чаши уиски.
— Наведнъж? — пита барманът.
— Да, и петте — отговаря клиентът. — Чисто, без лед.
Когато му ги сервират, ги изпива на един дъх.
— Келнер — казва, — налейте ми сега четири чаши уиски, без лед.
Докато изпълняват поръчката му, на лицето на клиента започва да се забелязва глуповата усмивка. След като пресушава една след друга четирите чаши, прави опит да се задържи прав и уловен за бара, възкликва:
— Момче! Дай още три уискита. — Засмива се кратко и добавя: — Без лед.
Барманът се подчинява и клиентът бързо изпива и тях.
— Приятел — казва вече на висок глас. — Още две от същото.
Изгълтва ги и се провиква отново към бармана:
— Братко! Ти си ми като брат… — Разсмива се гръмогласно и добавя: — Налей още едно уиски, без лед. Ама само едно, ч-ч-чуваш ли? Само едно…
Човекът на бара му сервира.
Клиентът изпива уискито на един дъх и неспособен да се задържи на краката си, се свлича на пода, очевидно пиян.
Лежейки, казва на бармана:
— Моят лекар не иска да ми повярва, но ти си свидетел. Колкото по-малко пия, толкова по-зле ми става!
Хорхе Букай
Приказка без И
Вървеше разсеяно по пътя и изведнъж го видя.
Масивното ръчно огледало стоеше край пътеката, сякаш го очакваше.
Приближи се, вдигна го и се огледа в него.
Не изглеждаше зле.
Не се видя много млад, но всъщност времето се бе оказало твърде благосклонно към него.
Въпреки това, в собствения му образ имаше нещо неприятно.
Донякъде суровото му изражение му напомняше за най-горчивите моменти от неговата лична история.
Гневът,
презрението,
агресията,
пренебрежението,
самотата.
Изкуши се да вземе огледалото със себе си, но бързо отхвърли тази мисъл. В света вече имаше твърде много неприятни неща, за да се нагърбва с още едно.
Реши да си иде и да забрави завинаги този път и безочливото огледало.
Вървя в продължение на часове, опитвайки се да преодолее желанието да се върне при огледалото. Този тайнствен предмет го привличаше така, както магнитът привлича металите.
Устоя и ускори крачка.
Тананикаше си детски песнички, за да не мисли за собствения си ужасяващ образ.
Тичешком стигна до къщата, където живееше, откакто се помни. Без да се съблича, се напъха в леглото и се зави презглава.