Невинните [calibre 1.48.0]

Вратата на залата се отвори в момента, в който той се беше набрал на лоста, облян в пот след половин час сложни йога упражнения.

Очите му срещнаха втренчения поглед на А. Ламбърт.

Тя нито се усмихна, нито го поздрави. Просто затвори след себе си и седна с кръстосани крака на тънкия дюшек в ъгъла. Роби се задържа на лоста в продължение на трийсетина секунди. Не защото искаше да я впечатли, а защото беше решен да натовари тялото си максимално, без да губи време. А и тя изобщо не го гледаше.

Накрая пъргаво скочи на пода. Грабна една кърпа и започна да бърше лицето си.

— Вие май сте единственият, който използва тази зала — обади се тя.

Роби свали кърпата и я огледа. Беше облечена с дънки и бяла тениска. Плътно прилепнали, без място за скрито оръжие. Това беше първото нещо, което той гледаше при нова среща. Независимо дали срещата бе с мъж или жена, млад или стар.

— Вие също сте тук — отбеляза той.

— Но не за да тренирам.

— А за какво?

— Имах тежък ден в офиса и искам да поразпусна.

Той бавно огледа малкото зле осветено помещение.

Застоялият въздух миришеше на пот и мухъл.

— Със сигурност има и по-приятни места за разпускане.

— Не очаквах да заваря някого тук — отвърна тя.

— С изключение на мен, както пролича от предишната ви забележка.

— Казах го само защото видях, че сте тук. Това ми се случва за пръв път. Никога досега не съм срещала жива душа в тази зала.

Той знаеше отговора, но въпреки това попита:

— Значи тежък ден в офиса, а? Къде работите?

— В Белия дом.

— Много впечатляващо.

— Понякога не е никак впечатляващо. А вие?

— Занимавам се с инвестиции.

— В някоя от големите фирми?

— Не, работя за себе си. Откакто се помня.

Роби придърпа кърпата около раменете си и добави:

— Е, ще ви оставя да разпускате…

Всъщност никак не му се тръгваше точно сега. Тя вероятно го усети, защото стана и се представи:

— Аз съм Ани Ламбърт.

— Здравейте, Ани Ламбърт.

Стиснаха си ръцете. Пръстите ѝ бяха дълги, топли и изненадващо силни.

— А вие имате ли си име?

— Роби.

— Малко или фамилно?

— Фамилно. Пише го на кутията ми.

— А малкото?

— Уил.

— Май стана по-трудно, отколкото би трябвало — усмихна се тя.

— Не съм от най-общителните хора — призна той и с лека изненада установи, че отвръща на усмивката ѝ.

— Аз също.

— Може би някой ден ще отидем да изпием по едно питие — каза той без никаква представа защо устата му изрича подобно предложение.

— Защо не? — небрежно отвърна тя. — Звучи добре.

— Лека нощ — рече Роби. — Приятно разпускане. — Той затвори след себе си и взе асансьора до своя етаж.

Първата му работа беше да набере един номер. Нямаше желание да го прави, но беше длъжен да докладва за всеки контакт. Беше убеден, че няма причини за тревога около Ани Ламбърт, обаче правилата си бяха правила. Тя щеше да бъде подложена на по-задълбочена проверка. При някакъв обезпокоителен резултат Роби щеше да бъде уведомен, а след това щяха да бъдат взети съответните мерки.