Тъгата на сукубата

— Е, навярно някои хора пишат истории, а други ги преживяват.

Това прозвуча почти като намек, но в желанието си да туширам по-ранния флирт, бях стиснала устни, вместо да отговоря, и все още играех новата си роля на ледена кучка.

Без да разбира откъде идва напрежението между Сет и мен, Пейдж все пак го усети и се опита да го уталожи:

— Джорджина е сред най-големите ви почитатели: Направо изпадна в екстаз, когато разбра, че ще идвате тук.

— Да — дяволито добави Дъг, — тя на практика е робиня на книгите ви. Попитайте я колко пъти е чела _«Договорът Глазгоу»_.

Хвърлих му убийствен поглед, но вниманието на Сет отново се фокусира върху мен с непресторено любопитство. _Опитва се да възстанови предишното разбирателство помежду ни_, — тъжно осъзнах аз. Не можех да позволя това да се случи точно сега.

— Колко?

Преглътнах, не желаейки да отговоря, но тежестта на всички тези погледи стана прекалено голяма.

— Николко. Все още не съм го дочела.

Заученото хладнокръвие ми позволи да произнеса думите спокойно и уверено, прикривайки смущението си.

Сет беше озадачен. Така изглеждаха и останалите. Всички ме гледаха объркани. Само Дъг разбра шегата.

— Николко? — намръщено попита Уорън. — Романът не излезе ли преди повече от месец?

Негодникът Дъг се захили:

— Кажи им и останалото. Кажи им по колко четеш всеки ден.

Искаше ми се земята да се отвори и да ме погълне, за да избягам от този кошмар. Сякаш това, че се бях показала пред Сет Мортенсен като високомерна уличница, не беше достатъчно лошо, та Дъг ми навличаше и срама да призная смешния си навик.

— Пет — казах накрая аз. — Чета само по пет страници на ден.

— Защо? — попита Пейдж. Явно никога не беше чувала за това.

Почувствах как бузите ми пламват. Пейдж и Уорън ме гледаха, сякаш бях от друга планета, а Сет мълчеше и изглеждаше много объркан. Поех си дълбоко дъх и изстрелях наведнъж:

— Защото… Защото е толкова хубаво, а човек има възможността да прочете за първи път една книга само веднъж и аз искам това преживяване да продължи по-дълго. В противен случай ще я свърша за един ден и това би било като… като да изядеш цял кашон сладолед наведнъж. Прекалено голямо богатство, прахосано прекалено набързо. Така мога да протакам. Да направя четенето на книгата по-продължително. Да му се насладя. Трябва да го правя, защото книгите му не излизат много често.

Веднага млъкнах, разбрала, че току-що отново бях засегнала писателските умения на Сет. Той не отговори на коментара ми, а аз не успях да разгадая израза на лицето му. Замислен… може би. Още веднъж мълчаливо се помолих земята да ме погълне и да ме спаси от това унижение, но тя упорито отказваше.

Дъг успокоително ми се усмихна. Намираше навика ми за сладък. Пейдж явно бе на друго мнение и изглеждаше, сякаш споделя желанието ми да съм някъде другаде. Учтиво се прокашля и даде съвсем нова насока на разговора. Оттам нататък почти не обръщах внимание кой какво казва. Всичко, което знаех, бе, че Сет Мортенсен вероятно ме мисли за напълно откачена, и с нетърпение очаквах вечерта да свърши.