Тъгата на сукубата

При тези думи завъртях очи, тъй като те вече вървяха към вратата.

— Наистина го мисля. Бъди внимателна. Стой в сянка. Не се замесвай в това.

— И — добави с намигане Картър — да поздравиш Сет Мортенсен от мен.

В този момент двамата излязоха и внимателно затвориха вратата след себе си. Това бе истинска вежливост, тъй като и двамата можеха просто да се телепортират. Или пък да издухат вратата ми.

Обърнах се към Обри. Тя беше наблюдавала ставащото от дивана, а опашката й потръпваше.

— Е — попитах я замаяна, — какво да правя сега?

Значи Дуейн наистина беше мъртъв? Искам да кажа, да, беше негодник, а и аз бях доста напушена, когато го заплаших миналата нощ, но всъщност никога не съм искала наистина да умре. И каква беше тази работа с ловеца на вампири? Защо искаха от мен да съм внимателна, когато… По дяволите! Току-що бях погледнала часовника на микровълновата фурна. Той хладно ме информира, че трябваше да съм в книжарницата възможно по-скоро. Изхвърлих Дуейн от ума си, втурнах се в спалнята и се огледах в огледалото. Обри ме последва доста по-мудно.

Какво да облека? Можех да остана със сегашните си дрехи. Комбинацията от пуловер и панталони каки изглеждаше прилична и не се набиваше на очи, макар че цветовата гама се съчетаваше малко прекалено със светлокестенявата ми коса. Наподобяваше облеклото на някоя библиотекарка. Исках ли да остана незабележима? Може би. Както казах на Картър, наистина не исках да правя нещо, което би могло да събуди романтичния интерес на моя най-любим писател.

И все пак… Все пак си спомних какво ми беше казал ангелът — трябваше да бъда забелязана. Не исках да бъда просто поредното лице в тълпата около Сет Мортенсен. Това беше последната спирка от последната му обиколка. Несъмнено през изминалия месец бе видял хиляди фенове — фенове, които се сливаха в море от невзрачни лица, правещи плиткоумните си коментари. Бях посъветвала мъжа в кафенето да прояви новаторство във въпросите си и възнамерявах да подходя по същия начин към външния си вид.

Пет минути по-късно отново застанах пред огледалото, този път издокарана с виолетова копринена блуза без ръкави, с дълбоко деколте, съчетана с шифонена пола на цветчета. Полата почти покриваше бедрата ми и «литваше» при всяко мое завъртане. Щеше да е перфектното облекло за танцуване. Сложих кафявите си обувки на високи токчета с каишки и погледнах към Обри за одобрение.

— Какво мислиш? Прекалено секси?

Тя започна да си чисти опашката.

— _Секси е_ — отвърнах си сама, — но по изискан начин. Мисля, че и прическата допринася.

Бях вдигнала дългата си коса в нещо като романтичен кок, като оставих няколко къдрици да обрамчват лицето ми, и да подчертаят очите ми. За кратко ги преобразих и те станаха много по-зелени от обикновено. Но после промених мнението си и им върнах нормалния лешников цвят със златистозелени точици. Когато Обри отново отказа да признае колко добре изглеждам, грабнах палтото си от змийска кожа и кръвнишки я изгледах: