Тъгата на сукубата

— Благодаря. Искам Сет Мортенсен да ме забележи.

— Повярвай ми, ще те забележи, стига да не е гей. А може би дори и тогава.

— Нали не изглеждам като уличница?

— Не.

— Нито пък евтина?

— Не.

— Исках да бъда сексапилно елегантна. Как мислиш?

— Мисля, че достатъчно подхраних егото ти. Много добре знаеш как изглеждаш.

Изкачихме стълбите. Подредените в редици столове заемаха по-голямата част от кафенето и се разпростираха извън него към отделението за карти и книги за градинарство. Пейдж, управителка на книжарницата и наша началничка, съсредоточено изпълняваше нещо като кабелна акробатика с микрофона и озвучителната система. Не зная за какво е била използвана сградата преди «Емералд Сити» да се нанесе тук, но тя съвсем не беше идеалното място за озвучаване и събиране на големи групи хора.

— Отивам да й помогна — каза ми Дъг. Много кавалерско. Пейдж беше бременна в третия месец. — Съветвам те да не правиш нищо, за което е необходимо извиване повече от двайсет градуса, в която и да е посока. А, и ако някой се опита да те накара да сключиш ръце зад гърба си, по-добре не го прави.

Силно го смушках в ребрата и той едва не изтърва книгите отново.

Брус, все още зад бара, ми подаде четвъртото за деня мокачино с бял шоколад и аз се отдръпнах към рафта с географски книги, за да го изпия, докато чакам приготовленията да приключат. Огледах се и забелязах мъжа, с когото бяхме говорили за Сет Мортенсен. Все още държеше екземпляра си на _«Договорът Глазгоу»_.

— Здравейте — обадих се аз.

Той подскочи при звука на гласа ми, тъй като беше погълнат от един пътепис за Тексас.

— Извинете, не исках да ви изплаша.

— Н-не, н-не сте — заекна той и ме огледа преценяващо от главата до петите, като очите му се спряха за малко на ханша и гърдите ми и се задържаха по-дълго на лицето ми. — Преоблекли сте се. — Явно осъзнал многобройните намеци в подобно изказване, бързо добави:

— Не че е лошо. Искам да кажа, че е добре. Това е…

Той се притесни още повече, обърна се и несръчно се опита да остави на стелажа книгата за Тексас, обърната наопаки. Скрих усмивката си. Този тип наистина беше очарователен. Срамежливите мъже, на които попадах, не бяха много. Изглежда, че в наши дни ухажването изисква мъжете да се правят на колкото е възможно по-големи отворковци, и за нещастие, на жените това май наистина им харесва. Добре де, дори и аз понякога го харесвам. Но и срамежливите мъже трябваше да имат своя шанс и аз реших, че един малък безобиден флирт, докато чакам срещата да започне, ще се отрази добре на самочувствието му. Може би не му вървеше много с жените.

— Позволете ми да го направя — предложих, като се обърнах към него. Ръцете ми докоснаха неговите, взех книгата и внимателно я поставих на рафта с корицата напред. — Ето така.

Отстъпих назад, сякаш за да се полюбувам на работата си, но всъщност го направих, за да бъда съвсем близо до него — раменете ни почти се докосваха.