Сънят на сукубата

— Ерик, откъде взе тези?

— А, да — рече той. — Византийските пръстени. Майсторът е същият, който направи колието ви със символа анкх.

— Този бижутер има истински усет към историческите детайли. Много приличат на оригинали.

Той заобиколи щанда и вдигна кутията с пръстените. Взех единия. Беше обикновена златна халка. Вместо скъпоценен камък имаше гладка, кръгла повърхност с размерите на малка монета. Върху метала бяха гравирани гръцки букви.

— Какво означават? — попита Сет.

Опитах се да му обясня един отдавна забравен обичай.

— Молитва. Нещо като молитва за двама. Това трябва да е брачна халка.

Разгледах друг пръстен, на който бяха изобразени Исус и Девата; на трети имаше мъж и жена, застанали с лице един към друг.

— Имах пръстен, който много приличаше на този — казах тихо и го завъртях в ръцете си. Никой не каза нищо и го върнах в кутията.

По пътя за вкъщи Сет тихо попита:

— Какво стана с пръстена ти?

Загледах се през прозореца.

— Не е важно.

— Разкажи ми.

Не отговорих, а и той не настоя. Вкъщи нямаше и следа от Винсент и реших, че е на разследване с Ангелите на Чарли. Върху кухненската маса бяха разпръснати вестници — явно обичаше да е в крак със събитията. И най-вече с черната хроника. Една от статиите описваше история, която бях чула наскоро: някакъв луд убил жена си, защото имал видение, че е заедно с друг мъж. Понякога смъртните правеха ужасни неща. Добре де, през повечето време.

Сет седна на дивана и се наведе напред със събрани длани. Бях усетила промяната в настроението му, когато не му отговорих в колата.

— Тетида…

— Искаш да знаеш за пръстена.

— Пръстенът не е толкова важен. Просто… ами, и друг път съм забелязвал промяна в теб. Нещо те тормози, някакъв спомен. Но не искаш да говориш за него. Има дни, когато имам чувството, че не ми казваш нищо.

Седнах до него, без да го погледна, както той често правеше.

— Казвам ти много неща.

— Но не и за миналото си.

— Аз имам богато минало и говоря за него постоянно.

— Да… сигурно е така — той разсеяно погали ръката ми. — Но не говориш за миналото си на смъртна. За времето преди да станеш сукуба.

— И? Има ли значение? Ти си с мен сега. Познаваш човекът, който съм сега.

— Така е. Аз обичам този човек. Искам да знам какво е важно за теб. Какво те е направило такава, каквато си. Искам да знам какво те наранява, за да ти помагам.

— Не е нужно да знаеш всичко това, за да знаеш коя съм. Човешкото ми минало няма никакво значение.

— Не мога да повярвам.

Отново не отговорих.

— Не знам нищо за тази част от живота ти — продължи гой. — Не знам истинското ти име. Как си изглеждала. Къде си израснала. Дори не знам на колко си години.

— Хей, не само аз съм такава. И ти не искаш да говориш за много неща — изтъкнах, като се опитах да отвлека вниманието му.

— Какво искаш да знаеш?

— Ами… — замислих се за какво не знам почти нищо. — Никога не говориш за баща си. Как е починал.