Сънят на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сънят на сукубата». Краткое содержание книги:
Тъй като бременността на бившата ми шефка се усложни, наскоро бях наследила поста й. Старото ми работно място се освободи и накрая наехме Мади Сато (която случайно беше сестра на Дъг Сато — другият помощник-управител). Това беше нагла проява на шуробаджанащина и Дъг беше побеснял, че рейтингът му на готин тип е паднал с десет процента. Така или иначе Мади вече се беше нанесла у тях. Беше дошла да го види, когато неотдавна Дъг влезе в болница, и още не си беше тръгнала. Тя работеше като журналистка на свободна практика и пишеше статии за едно феминистко списание, но работата в «Емералд Сити» й осигуряваше по-стабилни доходи.
Харесвах Мади. Беше умна и талантлива и имаше извратено чувство за хумор, близко до моето. Справяше се с клиентите и винаги се държеше учтиво и професионално. Например можеше спокойно да завърже разговор със Сет на «писателска» тема и да се справи брилянтно. Когато обаче разговорът станеше по-приятелски и неформален, социалните й умения изчезваха. След една особено аналитична писателска дискусия, Сет направи случайно забележка за детството й и тя замръзна. Беше забавно да го наблюдавам в компанията на някой по-свит и от него, но най-вече изпитвах състрадание към нея. Напоследък бяхме постигнали напредък — бях я накарала да излезе от черупката си и знаех колко е забавна. Исках обаче и всички други да го разберат.
Днес я открих горе в кафенето на масата, на която Сет беше поставил лаптопа си. Очевидно не беше ден за писане, защото и Дъг седеше с тях. Той и Мади водеха разгорещен спор. Сет седеше между тях и гледаше отчаяно, сякаш му се искаше да е някъде другаде. Улови погледа ми и ме погледна умолително. Умишлено седнах до него и накарах Дъг да се премести. Никой не знаеше, че със Сет се виждаме, а семейство Сато бяха толкова заети да спорят, че изобщо не им направи впечатление къде седнах.
— Какво става? — попитах. — Дано обсъждате съдбата на книжарницата, все пак целият мениджърски екип се е събрал — празниците наближаваха и напоследък бяхме затрупани с работа.
Мади имаше благоприличието да се смути, внезапно сещайки се за задълженията си. Тя отвори уста да каже нещо, но Дъг я прекъсна.
— Знаменитата ми сестра е безчувствена кучка.
Мади завъртя очи.
— Идват му налудничави идеи относно Бет.
Въздъхнах.
— Вижте, ако говорите за онзи път, когато Бет беше с калци на работа…
— Не ми припомняй — изръмжа Дъг.
— На знаменития ми брат му е влязла мухата, че Бет е скъсала с някого — обясни Мади.
И двамата ме гледаха, сякаш трябваше да знам какво значи това. Объркано местех поглед от единия към другия.
— И какво?
— Тя има настинка — каза Мади. — Каза, че е настинала. Затова постоянно подсмърча.
— Само се прави, че е настинала — извика Дъг. — Що за болен и извратен трябва да е този свят, щом задник като мен забелязва сърдечните болки на простосмъртните? За бога, очите й са зачервени!
— Настинала е — повтори твърдо Мади. После се замисли. — Или има алергия.
— През декември?
Двамата продължиха да се карат. До мен Сет се опитваше (безуспешно) да запази изражението си сериозно. Видях как устните му се извиват в усмивка и заемат любимата ми форма — нямаше как да не си припомня какво е чувството да ги докосваш. Насочих обратно вниманието си към брата и сестрата, наслаждавайки се на шоуто. След около пет минути си спомних, че съм шеф, а не мързелив служител.
— Защо правите от мухата слон? — попитах.
— Защото тя греши — каза Дъг. — Опитвам се да го докажа.
Мади въздъхна.
— Държиш се като дванайсетгодишен.
— Не е вярно — каза той и я сръга.
— Добре, достатъчно. — Посочих към Дъг. — Ти — на касата. — После посочих към Мади. — Ти — в офиса ми.
— Ооо, сега загази — каза й Дъг.
— Ще й покажа как се обработват поръчки — изръмжах.
Очите на Мади заблестяха от нетърпение и на кръглите й бузи се появиха тръпчинки. Обичаше новите задачи.
— Женска солидарност — заяви Дъг. — Харесваш я повече от мен, нали? Спокойно. Можеш да ми кажеш. Ще го понеса.
— Вървете. И двамата. Идвам след секунда.
Когато тръгнаха, погледнах Сет.
— Ето защо нямам деца — казах му. Това не беше вярно, разбира се. Изобщо не беше вярно. Децата бяха нещо недостижимо за сукубите. — Все пак… мисля, че Дъг е прав, колкото и да е шантаво — замислих се. — Видях Бет на влизане.