Възрастите на Лулу
- Автор: Grandes Almudena
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Незир
- ISBN: 954-8077-01-9
- Переводчик: София Каталан
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Възрастите на Лулу». Краткое содержание книги:
Креслото беше все още там, на същото място. Можех да се закълна, че е същото, но с друга тапицерия.
— Лулу...
Не си спомнях огледалата, макар че стените бяха покрити с тях: огледала, оглеждащи се в други огле-
дала, които пък отразяваха други огледала, а в центъра на всички се намирах аз с ужасния си кафяв пуловер и омачканата пола — в лице, гръб, профил...
— Лулу — този път крещеше отнякъде.
— Какво?...
— Искаш ли алкохол?
— Не, благодаря.
Бях като бяло агънце с розова панделка на врата, подобно на опаковката на праха за пране, който рекламираха и още рекламират по телевизията.
Пабло се върна с чаша в ръка и седна в креслото, като ме наблюдаваше.
Бях се изчервила, но не се забелязваше. Никога не ми се забелязва, защото съм доста мургава. Продължавах да стоя изправена в средата на салона, без да помръдвам, защото не знаех какво да правя, къде да отида.
— Знаеш ли, че през живота си не съм виждал по-ужасни обувки.
Не наведох поглед, защото ги познавах добре и наистина бяха ужасни.
— Не ви ли дават да носите токчета в училище?
Очевидно не. Каква глупост, не разрешаваха да се носят обувки с ток в девическо училище, дори в последния клас, макар че ни разрешаваха да излизаме да пушим в междучасията.
— Не, не ни разрешават — отвърнах.
— Свали ги! — Думите му прозвучаха като заповед, което ми хареса, и се събух. — Ела тук — каза по-меко, като се потупа по бедрото.
Приближих се и седнах на него, като проврях краката си между тялото му и облегалките на креслото. Преди това инстинктивно, без да разбирам защо, нито пък е толкова важно, повдигнах отзад полата си, която се провеси върху коленете му, докато задната част на бедрата ми се търкаше в панталона му.
Този жест го изненада много. — Къде си научила това? — лицето му отново изразяваше приятно учудване.
— Кое? — не осъзнах, че съм направила нещо по-специално.
— Да си вдигаш полата, преди да седнеш върху коленете на някой мъж. Това не е естествен жест.
Може би имаше право, не бе естествен жест, но не знаех за какво ми говори.
— Не знам, не те разбирам.
— Все едно е. — Беше все едно, беше щастлив, усмихваше се. Нежно ме целуна по устните. — Свали си пуловера и се дръж прилично: не говори и не се смей! Ще се обадя по телефона.
Първо извадих левия си ръкав, след това го изхлузих през врата и когато привършвах с десния, се вцепених.
— Марсело? Аз съм, здравей — от другата страна вероятно бе брат ми. Пабло нямаше много приятели със същото име. — Ами много добре...
Дръпна пуловера от ръцете ми, прихвана телефона между брадичката и врата си и започна да разкопчава блузата ми, която се държеше на две счупени копчета. Не помръдвах, дори не дишах, бях парализирана, напълно блокирала.
— Не, не беше зле наистина. Нали знаеш, че оня тип е неудържим, и хората се забавляваха добре. Викаха, крещяха и после се разотидоха доволни. — Тонът му стана тържествен като на коментаторите по телевизията, когато предават някакъв национален мач. — Само мога да ти кажа, че загуби още един славен ден за испанския социализъм, приятелю, още един, очаровани сме... — успявах да доловя смеха на брат си от другата страна на жицата. Пабло също се смееше. Дори аз не съм способна да лъжа по-добре.
Прокара ръка по гърба ми и разкопча сутиена ми, марка „Белкор”, огромен, модел шейсетте години, на релефни квадратчета, с три цветчета от плат в средата, който предизвика немия му ужас. Закри с ръка слушалката, прокара пръст под презрамката и пошушна на ухото ми:
— Това отвратителната стратегия на майка ти ли е, за да стигнете всички до брак девственици, или какво?
Свали блузата и сутиена ми, като постоянно местеше слушалката.
— А! Лулу ли?...Лулу бе новото завоевание на деня.
— Гледаше ме и се смееше, по-очарователен и красив отвсякога, възбуден от ролята на развратник на малолетни, която играеше. — Още една червена, братле, без да й изнасяме лекции, нито да я запознаваме с Горки, без нищо! Прекара чудесно наистина. —Говореше бавно, като ме гледаше и наблягаше на думите едновременно на Марсело и на мен, като плъзгаше чашата си по гърдите ми, оставяйки влажна, възбуждаща следа. Зърната ми бяха настръхнали, откакто започна, макар че ледът предизвикваше противоречиво и приятно усещане. — Не можеш да си представиш, крещя с вдигнат юмрук като истерична, през цялото време в колата пя „Интернационала”. — Погледна към мен.