Звездни асове

— Пострадах при атаката над конвоя, когато идвахме насам. Един куфар ме цапардоса!

— О… — Алекс съвсем беше забравил, че голяма част от кадетите пострадаха при атаката. Сам се учуди как можа да зададе такъв глупав въпрос. Но пък събеседникът му никак не изглеждаше засегнат.

— Един съученик от гимназията беше в кораба дето се взриви, така че смятам, че аз доста леко се отървах — продължи Джери.

— Съжалявам…– продума с видимо съчувствие Алекс. За момент си помисли какво би било, ако някой от приятелите му беше загинал при атаката.

— Аз и без това не го харесвах, беше задник! — отговори Джери равнодушно. — Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се — отговори Алекс.

— Това момиче, с което се движиш, Габриела… гаджета ли сте? — Алекс не очакваше такъв въпрос. Явно приятелката му вече беше успяла да привлече внимание. Погледна към нея. В този момент тя продължаваше да говори с новите си познати.

— Не, не сме гаджета, запознахме се в транспортния кораб на идване.

— Да, чух, че заедно с другата мацка, Мегън са успели да спасят целия кораб. Много смело от тяхна страна!

— Да, вярно е.

— А знаеш ли дали си има гадже? — попита отново Джери.

— Мисля, че не. В профила ѝ в спейсбук пише, че е необвързана.

— Чудесно! — каза Джери потривайки ръце, а мислено скрои план да поиска по-късно от Алекс приятелство в спейсбук и после чрез него да се добере до профила на Габриела.

— Харесваш ли я? — попита Алекс.

— О, да! За мен тя е идеалът за момиче — отговори Джери, докато не спираше да се взира към мястото, където Габриела говореше с останалите. Алекс също неволно погледна натам. В този момент Габриела тъкмо се смееше с характерната си ослепителна усмивка. Тя грациозно отметна с ръка кестенявата си коса, която този ден беше пусната и разкриваше пълната си красота, разливайки се на меки вълни около шията и рамото ѝ. Погледите им продължиха надолу, следвайки извитите ѝ черти. По устав поличките трябваше да покриват коляното, но днес никой не спазваше това правило и Габриела не правеше изключение. Нейната поличка беше с поне три номера по-къса от позволеното.

— Ако искаш, мога да ви запозная — предложи Алекс правейки крачка към мястото, където момичетата разговаряха.

— Не, не, не, не, не!!! — възпротиви се Джери. — Не съм подготвен!

— За какво?!

— Ако сега се запозная с нея, няма да има какво да ѝ кажа и ще приличам на глупак. Освен това с тази превръзка изглеждам ужасно и ще направя лошо впечатление!

— Ама…

— Първото впечатление е най-важно! — продължаваше Джери. — Мисля да изчакам по-подходящ момент, за да се запозная с нея, но ти благодаря за предложението!

Алекс седна заедно с новия си приятел. Лектор бе капитан Джордж Пиърс, който командваше кръстосвача „Ливингстън“. Той беше четиридесет и осем годишен едър мъж с посивяла коса и твърд поглед.

— Здравейте, кадети! Трябва да започнем днешното първо занятие с едноминутно мълчание в памет на загиналите вчера младежи и екипаж на транспортния кораб, част от нападнатия конвой, идващ от сборния пункт на планетата Скайла — всички замълчаха. Алекс се огледа и едва сега забеляза, че сиво-оранжевите униформи са с около една четвърт по-малобройни в сравнение с останалите. Това беше така, защото унищожения кораб превозваше именно бъдещи кадети, които трябваше да постъпят на кръстосвача „Хелзинг“. Очакваше се другата седмица липсващите бройки да бъдат запълнени с кандидати разпределени на други места.