Достатъчно време за любов [bg]

Отказа се от тази идея: вратата трябваше да си остане затворена. Докато тичешком обикаляше къщата, той се вглеждаше в прозорците на втория етаж, като преценяваше как би могъл да се покатери горе с помощта на стълба или на нещо друго. Дали имаше някой в къщата? Нима Брендънови нямаха поне въже с възли против евентуални пожари? Сигурно не: хубавите въжета се докарваха от Земята, струваха по деветдесет долара на метър и семейство Харпър едва ли биха забравили тук нещо толкова ценно.

Ето един отворен прозорец, нагоре се вият струи дим…

Гибънс изкрещя с цяло гърло:

— Хей! Има ли някой в къщата?

До прозореца се появи някой и му хвърли нещо.

Той механично подложи ръце, за да го хване — и още докато нещото беше във въздуха, разбра какво са му хвърлили. Падна на земята, в опит да смекчи удара. В ръцете му се бе озовало малко дете.

Гибънс погледна нагоре и забеляза ръката, провесена от перваза… Но в този момент покривът рухна и ръката изчезна.

Гибънс бързо стана, държейки в ръце мъничкото момче — не, беше момиченце — и бързо закрачи, отдалечавайки се от мястото на трагедията. Едва ли някой би оцелял сред бушуващия огън, оставаше само да се надява, че домакините бързо са се простили с живота и да се опита да не мисли повече за това. Люшна детето в ръцете си.

— Добре ли си, миличко?

— Мисля, че да — отвърна момиченцето със сериозен тон, — но на мама й е страшно зле.

— С мама вече всичко е наред, скъпа — нежно каза Гибънс, — и с тате също.

— Сигурен ли си? — Детето се извърна в ръцете му и се опита да погледне горящата къща.

Той надигна рамото си.

— Сигурен съм. — Хвана я още по-здраво и пое към града.

По средата на пътя ги срещна Клайд Лиймър, който яздеше Бак. Клайд спря мулето.

— Ето къде сте били! Бих искал да поговоря с вас.

— После, Клайд.

— А? Вие не разбирате. Трябват ми пари. Цяло лято не ми върви — губя всичко, до което се докосвам…

— Затваряй си устата, Клайд!

— Какво? — Лиймър май едва сега забеляза какво носи банкерът. — Ей! Това не е ли детето на Брендънови?

— Да.

— Така си и помислих. А ще ми отпуснете ли заем?

— Казах да млъкваш! Банката няма да ти заеме нито един долар.

— Но поне ме изслушайте! Според мен обществото е длъжно да помага на фермерите, ако не им върви. Ако не сме ние, фермерите…

— Ти ме изслушай! Ако работеше така, както ти мели езикът, нямаше да се оплакваш от липса на късмет. Дори в конюшнята ти е мръсно. Мм… колко искаш за добичето си?

— За Бак ли? Нямам намерение да продавам Бак. Но ето какво, имам предложение към вас, господин банкер. Вие сте добър човек, макар и грубиянин, и аз знам, че не искате децата ми да умрат от глад. Бак е ценно имущество и сигурно може да бъде заложен за… да речем… е, вие кажете за колко…