Игри за милиарди [bg]

Преди няколко часа Уолтърс беше дал разрешение стоката на Кринц да бъде купена за един милион долара. Разрешението беше дадено неохотно и предизвика още един гневен изблик на Уолтърс.

Сега О'Нийл държеше в ръката си тази стока. Изтърпяваше ругатните, обидите и заплахите им с насмешка, защото знаеше, че в момента, в който млъкнат, ще ги накара да прехапят езици. Хайде, продължавайте, момчета, щеше му се да им каже. Наречете ме задник още веднъж. Спукайте още няколко кръвоносни съда, крещете до пресилване.

Двамата обаче май не се уморяваха от крясъците си, така че най-накрая той се оттласна от стената и застана пред бюрото на Уолтърс.

— Познай какво ти нося — каза той подигравателно.

Уолтърс се озъби гадно.

— Не си играй с нас.

— Добре. Открих какъв ви е проблемът. Във вашата фирма има певец. Доносник, който е предал тонове инкриминираща информация на Дженсън.

О'Нийл хвърли листа върху бюрото на Уолтърс, после се отдръпна и остави двамата да го прочетат. Уолтърс нямаше очила и се наложи да мушне листа на сантиметри пред носа си. Белуедър застана зад него и се наведе над рамото му. О'Нийл се наслаждаваше на ужаса, който постепенно се изписа на лицата им.

— Боже! — изпъшка Белуедър, когато свърши. — Тя знае за тайния фонд.

Уолтърс беше твърде стъписан, за да каже каквото и да било. Отпусна се на стола си и сграбчи подлакътниците, като че ли се люшкаше на сал в морето.

— Спокойно, не се тревожете прекалено — каза О'Нийл накрая, доволен, че пак можеше да поеме ролята на незаменим помощник.

— Какво искаш да кажеш? — попита Белуедър.

— Нали помните, че някога работех във ФБР. Тези показания са само хартия. Освен ако няма жив свидетел, който да потвърди написаното, то няма никаква стойност.

— Никаква стойност? — успя да изграчи Уолтърс, който все още беше като ударен от гръм.

— Да, Мич. Без този свидетел в съда ще приемат написаното за празни приказки. Бог да благослови Върховния съд. Обвиняемият има право на кръстосан разпит, а това не може да стане с лист хартия.

— Какво предлагаш? — попита Белуедър.

— Не е ли очевидно, Дан? — опита Уолтърс с хитра усмивка. — След като разберем кой пее на Дженсън, ще решим проблема. Няма свидетел, няма доказателства, няма обвинения.

— Искаш да кажеш да я убием? — попита Белуедър.

— Не е необходима толкова драстична мярка — отговори О'Нийл с престорена невинност. — Има много начини да накараш един източник да изчезне. Парите могат да заличат паметта. Достатъчно пари могат да осигурят пълно отричане на стари показания. Може да се окаже възможно източникът просто да изчезне за малко, да се отправи на продължително пътешествие по чудесни далечни места.

Белуедър се намеси:

— Дори не споменавай за убийство в този кабинет, Мич! Или за отвличане. Ние сме бизнесмени. Трябва да пазим репутацията си.

Тримата се спогледаха. Посланието беше ясно — нямаше нужда никой да го казва на глас. О'Нийл нямаше репутация, която да защитава, нито пък беше бизнесмен с ограничено въображение. Как щеше да се справи с „певеца“, си беше негова работа. Белуедър не искаше и нямаше нужда да знае.