Кралят на петрола

— Е, хубаво, нека опитаме. Представете си първото действие от операта ми. Завесата се вдига. Вижда се голяма девствена гора. В средата на сцената е легнал Винету и бавно и безшумно се промъква към някакъв неприятел. Какво бихте предложили да пее?

— Да пее ли? Естествено нищо.

— Нищо? Защо? Нали трябва да пее нещо. Щом се вдигне завесата, публиката ще иска да слуша някаква музика.

— Амче тогаз таз публика ще е страшно тъпа! Винету да пълзи към врага и при туй да пее! Нима не проумявате, че врагът ще го чуе и ще офейка?

— Да, но тук, в Дивия запад, а ние говорим за сцената. Той трябва да пее, непременно да пее.

— Е, щом наистина трябва, щом е толкоз необходимо да се чуе гласът му, тогаз нямам нищо против да пее.

— Ас какви думи? Публиката все още не го познава, следователно песента му трябва да й каже кой е той.

— Добре! Вече съм готов. Значи той пълзи по земята и пее следното:

Аз, великий Винету, във Америка роден, с орлов поглед ху-ху-ху, и две уши съм надарен! По корема си пълзя, всичко душа със носа.

След като издекламира тези рими, Франк хвърли такъв победоносен поглед към кантора, сякаш очакваше от него изключително признание. Но понеже емеритусът замълча, той го попита:

— Е, к’во ще кажете? Удивих ли ви, или не?

— Не — призна си канторът.

— Не ли? Все пак се надявам, че с необходимото страхопочитание ще съумеете да оцените онуй, дето току-що го чухте. Кажете ми мнението си!

— Ще се обидите.

— Съвсем не. Никое същество, което е под мен, не е в състояние да ме обиди. С духовната си извисеност витая високо над таквиз неща.

— Добре, тогава да ви осведомя, че съчинихте, бездарни стихове в четиристъпен хорей. Освен това, че Винету бил роден в Америка, че имал две уши и остро зрение, че всичко надушвал с носа си, а не, да речем, с ушите си, че пълзи по корем, а не по гръб — ами всичко туй е толкова ясно и самопонятно, че изобщо не е необходимо да се казва, а още по-малко да се пее. И тъй, моля ви, измислете някакви други рими.

След като Хобъл Франк чу тази оценка, очите му започнаха да се разширяват, веждите му се качиха високо на челото, той се закашля и изобщо имаше вид, сякаш не вярваше на ушите си. После отвори уста и избухна:

— Кво казахте? Що издумахте? К’ви работи съм съчинил? Четиристъпни бездарни стихове ли?

— Да, тъй е прието да се наричат подобни стихове, господин Франк — непринудено отвърна канторът.

— Бездарни стихове, бездарни стихове! Чувал ли е някой досега таквоз нещо! Аз, прочутият прериен ловец, уестманът Хобъл Франк, съм бил съчинил бездарни стихове! Е, ама туй вече на нищо не прилича! Никой не ми го беше казвал, нито един-единствен човек! Първо ме карате да кажа кой е Винету и к’во иска, а после, като ви казах, рекохте, че било излишно да казвам таквиз неща! А аз ви уверявам, че ще е най-добре да признайте сам на себе си, че самият вий сте излишен, ама съвсем излишен човек. Защо вече не сте на служба? Щото сте излишен, един уволнен, отминал и изчезнал емеритикус. А аз все още се намирам по средата на своя професионален път като прериен ловец и сътрудник на прочутия щутгартски седмичник «Добрият другар», следователно като признат писател и пермутиращ либретист. И тъй, слезте от коня и ми лъснете обувките, нещастен арфист такъв, смотан драскач на дванайсетактови комедии! Всъщност би трябвало да ви тегля едно таквоз конско, наречено на гръцки «филипине», че да ви писнат ушите, но смятам, че туй е далеч под мойто квалифицирано достойнство. Затуй предпочитам да си замълча и да изчеткам праха от краката си, което горе-долу означава, че слагам край на приятелството ни, подписвам ви уволнителното и отсега нататък ще се движа само в такива сфери, дето балонът, на който летят моите мисли, няма да може да бъде достигнат и аклиматизиран от вашия поглед. И тъй, аз ви казвам сбогом в настоящето ни земно съществуване! Отсега нататък за вас ще живея в страната на блажените духове и на олимпийските си другари, до които вий нивга няма да успеете да припарите.