Ана Каренина

„Освен формалния развод бих могъл да постъпя и като Карибанов, Паскудин и добрия Драм, сиреч да се разделя с жена си“ — продължи да мисли той, след като се успокои; но и тая мярка имаше същите позорни неудобства както при развода и главно — също както формалният развод и това средство хвърляше жена му в прегръдките на Вронски. „Не, това е невъзможно, невъзможно! — заговори високо той, като започна пак да се загъва с одеялото. — Аз не мога да бъда нещастен, но и тя, и той не трябва да бъдат щастливи.“

Чувството на ревност, което го измъчваше през време на неизвестността, бе преминало оня миг, когато думите на жена му сякаш му измъкнаха с болка един зъб. Но това чувство се замени с друго: с желанието тя не само да не тържествува, но и да получи възмездие за престъплението си. Той не признаваше това чувство, но дълбоко в душата си искаше тя да пострада, задето бе нарушила спокойствието и честта му. И след като прехвърли отново през ума си условията на дуела, развода, раздялата и след като ги отхвърли отново, Алексей Александрович се убеди, че има само един изход — да я задържи при себе си, като скрие станалото от обществото, и като употреби всички зависещи от него средства, да прекрати връзките й и главно — това нещо той не искаше да признае дори пред себе си — да я накаже. „Трябва да обявя решението си, че след като съм обмислил тежкото положение, в което тя постави семейството, всеки друг изход ще бъде по-лош и за двете страни, отколкото запазването на външното status quo38, и че аз съм съгласен да спазвам това status quo, но при строгото условие и тя да изпълнява волята ми, сиреч да прекрати отношенията с любовника си.“ В подкрепа на това решение, когато то бе взето вече окончателно, на Алексей Александрович му хрумна още едно важно съображение. „Само при такова решение аз постъпвам и съгласно с религията — каза си той, — само при това решение не отблъсвам престъпната си жена, а й давам възможност да се поправи и дори — колкото и тежко да бъде за мене това — посвещавам част от силите си за поправянето и спасението й.“ Макар Алексей Александрович и да знаеше, че не може да има нравствено влияние върху жена си, че от целия тоя опит за нейното поправяне няма да излезе нищо освен лъжа; макар че, преживявайки тия тежки минути, той не бе помислил нито веднъж да търси ръководство от религията, сега, когато решението му съвпадаше с изискванията, както му се струваше, на религията, тая религиозна санкция на неговото решение му даваше пълно удовлетворение и донейде успокоение. Радостно му бе да мисли, че дори при един толкова важен случай в живота никой не ще бъде в състояние да каже, че не е постъпил съгласно с принципите на оная религия, чието знаме той винаги държеше високо сред общата студенина и равнодушие. Като обмисляше по-нататъшните подробности, Алексей Александрович не виждаше дори защо отношенията с жена му да не могат да си останат почти същите, както и по-рано. Несъмнено той никога не ще бъде в състояние да й възвърне уважението си; но нямаше и не можеше да има никакви причини да разваля живота си и да страда поради това, че тя е лоша и невярна жена. „Да, ще мине време, времето, което всичко изглажда, и ще се възстановят по-раншните отношения — каза си Алексей Александрович, — сиреч ще се възстановят в такава степен, че няма да чувствувам огорчения през целия си живот. Тя трябва да бъде нещастна, но аз не съм виновен и затова не мога да бъда нещастен.“