Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
— Това са цивилни адвокати, упълномощени от военните да се явяват като защитници при военни съдебни процеси от общ характер. Не са много на брой. Проверете в асоциацията на правистите.
— Бихте ли ми препоръчали някого?
— В никакъв случай. — Левин взе сметката и я подхвърли към Тайсън. — Вие плащате, лейтенант. Номерът ви в клуба е Т — 38. Вписал съм го вече. Благодаря за вечерята. — И той си тръгна.
Тайсън вдигна листчето и видя, че на мястото на подписа с молив бе написано името Винсънт Корва, адвокат, Ню Йорк Сити. Той изтри името и се подписа на неговото място.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА
Бенджамин Тайсън стоеше пред тунелообразен отвор на обширен подземен артилерийски склад, изправен срещу група от двайсетима пенсионери, скупчили се около него в очакване на следващата порция полезна информация. В музея нямаше никой освен него и групата му и той подозираше, че хората, които идваха тук по свое желание бяха твърде малко на брой.
Както бе казал Левин, музеят сам по себе си беше интересен. Наблюдателната кула представляваше почти безукорно запазен образец на военната архитектура от средата на деветнайсети век. Червените тухлени колони, които се издигаха към аркообразния свод на тавана, бяха подходящ декор за изложените военни експонати. Самите експонати — оръдия, мускети, саби, униформи и други такива — не бяха кой знае колко уникални или изключителни образци от съответния вид, но изложени в стария форт, сред така да се каже присъщата си околна среда, те придобиваха още известна стойност и въздействие. И въпреки това, помисли си Тайсън, както някой бе казал, музеите са гробниците на изкуството — В този случай на военното изкуство, което само по себе си е неразделно свързано с гробниците.
Той сложи ръката си върху високата метър и половина ограда от ковано желязо до него, която преграждаше двуметровия отвор на оръдейния склад. Усмихна се на групата и каза:
— А тази ограда има особена стойност за мен. Видя как в отговор срещу него блеснаха няколко комплекта идеално бели изкуствени ченета. Цял живот не бе успял да проумее защо хората на тази възраст искат да носят такива изкуствени зъби. Както и да е, обаче, пенсионерите бяха внимателни и любознателни слушатели. В пълна противоположност на нетърпеливата и отегчена бойскаутската група, посетила музея предния ден, от които се очакваше да проявяват поне младежко любопитство, да не говорим за предполагаемия хормонално обусловен интерес у момчетата към войната. Тайсън си рече, че може би още не е свикнал с работата.
— Тази ограда датира някъде от четирийсетте години на миналия век — започна той. — Забележете, че тук, сред изящно извитите орнаменти от ковано желязо, са вплетени федералният герб с щита и американският орел — едни от типичните за този период мотиви.
Тайсън изпитваше остра нужда да запали цигара или да поеме глътка чист въздух. Масивните стени на наблюдателната кула намаляваха до известна степен следобедната горещина, но поради същата причина въздухът в помещението беше застоял и пропит от миризмата на силен флорален парфюм и стар прах. Освен това лампите на съвременното осветление, разположено по маршрута, се бяха нагорещили. Навярно монтирането на вентилатори и климатични инсталации в подобна сграда е изключително трудно. Не, вече не строяха такива неща.
— Каква особена стойност има оградата лично за вас, лейтенанте? — попита един мъж.
— Моля? А, да. Вижте, тази ограда всъщност не е от форт Хамилтън. Тя е свалена и преместена от старата федерална сграда на Уайтхол стрийт, преди да я разрушат. А за повечето хора от Ню Йорк Уайтхол стрийт означава постъпване в армията. — Той се усмихна и видя няколко възрастни мъже да кимат и да му се усмихват в отговор.
— И така — продължи Тайсън, — спомням си тази стара ограда от деня, в който се явих на военна служба, и бях доста изненадан, когато я видях отново тук.
Той отново се усмихна. Всъщност изобщо не си спомняше оградата. В онази сутрин през 1968 — а в главата му се въртяха съвсем други мисли и изобщо не бе обърнал внимание на архитектурата на мрачната административна сграда, изпратила милиони мъже на бойното поле. Погледна надясно, за да види кой е следващия обект от обиколката и за момент съзря отражението си в стъклената витрина на един от музейните експонати. Призна си честно, че униформата му стои добре. Повечето мъже изглеждаха добре в униформа. Оправи връзката си.
— Участвали ли сте в сражения във Виетнам? — попита го един женски глас.
Той се обърна по посока на гласа. Жената стоеше зад групата, беше малко по-висока на ръст от поколението, родено в началото на века. Тайсън се почуди откога ли стои там. Повечето от побелелите глави се извърнаха към нея.