Град от кости

Събуди я звукът от капеща вода. Клеъри бавно отвори очите си. Нямаше много за гледане. Тя лежеше на широко походно легло, намиращо се на пода на малка стая с изпоцапани стени. До стената бе опряна разклатена маса, върху която имаше прост месингов свещник с дебела червена свещ, чиято единствена светлина осветяваше помещението. Таванът беше напукан и опушен, влагата проникваше между пукнатините на камъка. Клеъри имаше смътното усещане, че нещо в стаята не е наред, но това чувство бе изместено от острата миризма на мокро куче.

Тя се надигна да седне и веднага след това съжали. Остра болка прониза главата й като шип, последвана от неудържимо гадене. Ако имаше нещо в стомаха си, със сигурност щеше да го изхвърли.

Огледалото, което висеше над походното легло, беше окачено на пирон, забит между два камъка. Погледна в него и се ужаси. Нищо чудно, че я болеше лицето — дълги успоредни резки се спускаха от ъгълчето на дясното й око до устната й. Дясната й буза беше разкървавена, а кръвта бе потекла по шията й, а после — още надолу, до тениската и якето й. Тя панически заопипва джоба си и си отдъхна. Стилито още си беше там.

Едва сега си даде сметка какво беше странното на стаята. Едната стена беше с решетки: дебели, железни, от пода до тавана. Тя беше затворена в килия.

С повишения адреналин във вените си се изправи на крака. Зави й се свят и се хвана за масата. Няма да изгубя съзнание, каза си решително тя. После чу стъпки.

Някой се приближаваше по коридора към килията. Клеъри отстъпи назад и се облегна на масата.

Беше мъж. Той носеше лампа, чиято светлина беше по-силна от тази на свещта и я караше да примигва, а него превръщаше в сянка. С високи, четвъртити рамене и рошава коса. Едва когато той отвори вратата на килията и влезе вътре, тя го позна.

Люк.

Изглеждаше както винаги: изтъркани джинси, дочена риза и работни обувки, същата рошава коса, същите очила, смъкнали се на върха на носа му. Белезите по шията му, които беше забелязала, когато го видя за последен път, бяха почти заздравели и по-светли от останалата кожа.

Това беше вече твърде много за Клеъри. Умората, безсънието, страхът и загубата на кръв я връхлетяха като разрушителна вълна. Усети, че коленете й омекват, и се свлече на пода.

За части от секундата Люк беше прекосил стаята — движеше се толкова бързо, че тя дори не успя да се удари в пода, преди я хване и да я вдигне на ръце, както когато беше малко момиче. Той я положи на походното легло и отстъпи назад, вперил в нея разтревожен поглед.

— Клеъри? — каза той, като посегна към нея. — Добре ли си?

Тя се дръпна и вдигна ръце, за да се предпази от него.

— Не ме докосвай.

По лицето му пробяга израз на дълбока скръб. Той прокара уморено ръка по челото си.

— Мисля, че си го заслужих.

— Да. Заслужи си го.

Лицето му беше угрижено.

— Не очаквам да ми вярваш…

— Добре е, че не очакваш. Защото наистина не ти вярвам.