Света троица [Войните на Розите-2]

Двамата бяха сами. Всички слуги на епископа бяха тръгнали с него надолу по реката към Лондон, за да придружат господаря си, и никой не видя Йорк, когато пристигна и свали подгизналото си наметало. Входната врата се отвори, щом я бутна, и той премина през празните коридори, като носеше собствената си лампа и чуваше единствено своите стъпки.

Седеше до краля, чийто стол бе обърнат с лице към камината, толкова близо, та всеки наблюдател би си помислил, че двамата водят задушевен разговор. Макар че пъновете горяха ниско, стаята беше топла, а стените бяха с ламперия от стар тъмнозлатист дъб. Йорк се зачуди кой ли е бил крал, когато тези дървета са били изсечени. Дъбовите летви със сигурност бяха издялани много преди нашествието на норманите, били са стари дори тогава. Ателстан? Или дори по-рано от това. Може би са били изсушени и шлайфани, когато кралствата на Уесекс и Мерсия още не са били съединени под единния английски трон. Той сякаш усещаше тежестта на историята в тази стая. Вдиша миризмата на смола и дим, като че бяха най-финото ухание.

Между тях стоеше малка кръгла масичка, на която имаше една-единствена чаша, бутилка вино и много по-малко дървено шишенце със стъклена запушалка. Погледът на Йорк бе привлечен от тези вещи — гледаше как дъждовните капки от наметалото му се пръскат около тях и проблясват в отражението на жарта като капки от злато.

Мърморенето спря и Йорк бавно повдигна глава, щом усети, че Хенри го гледа с интерес.

— Знам защо си тук — изведнъж рече Хенри. — От толкова дълго време трая тази болест, тази лудост, струва ми се че цели години ми бяха отнети. Но не съм глупак. Никога не съм бил глупак.

Йорк извърна поглед, наведе се още повече, както бе седнал с лакти върху коленете, загледан в лакирания дървен под. Не вдигна глава, когато кралят заговори отново.

— Имаш ли вести от съпругата ми и сина ми, Ричард? Слугите ме обикалят с празни лица, сякаш съм някакъв призрак, като че всички те са оглушали. Ти ме виждаш, обаче, нали? Чуваш ме?

— Чувам ви, Ваше Величество. Виждам ви — изрече той на един дъх. — Съпругата и синът ви са добре, сигурен съм.

— Маргарет нарече сина ни Едуард, точно както и ти нарече своя, Ричард. Той е добро момче, винаги усмихнат. На колко години е твоят син сега, тринайсет? Повече?

— На осемнайсет, по-висок от повечето мъже.

— А, съжалявам, толкова много съм изпуснал. Казват, че синът е най-голямата гордост на баща си, а дъщерята му носи успокоение — продължи Хенри. — Съжалявам, че нямам дъщери, Ричард, макар че може би те ще дойдат по-късно.

Погледът на Йорк се стрелна към бутилките на масата.

— Може би, Ваше Величество.

— Собственият ми баща умря, преди дори да го познавам — каза Хенри и погледна през златистата светлина в стаята. — Не успя да се гордее с мен. Жалко, че не го познавах. Поне той да ме беше познавал.