Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Каква сила има в тия груби тела — каза той, като гледаше надолу към нея с известно любопитство.
— Има огромна сила — му отговорих — в мъката и отчаянието.
Най-напред той се изсмя над думите ми, после се намръщи. Приближи с крак един стол близо до моя, заповяда на жената да си отиде и каза с приглушен глас:
— Вижте какво, докторе, като видях, че брат ми се е забъркал с тия селяндури, аз му препоръчах да ви извикаме. Вашата репутация е висока и като млад човек, който тепърва ще прави състояние, вие сигурно си знаете интересите. Нещата, които виждате тук, са неща за гледане, но не и за говорене.
Слушах дишането на болната и избягвах да отговарям.
— Мога ли да разчитам на дискретността ви, докторе?
— Мосю — казах аз, — в моята професия оплакванията на пациентите се пазят винаги в тайна. — Отговорих предпазливо, защото вътрешно бях смутен от онова, което бях чул и видял,
Дишането й беше толкова слабо, че аз внимателно преслушах сърцето и пулса й. Беше жива, но нищо повече. Когато отново седнах на мястото си, аз се огледах и видях, че братята ме наблюдават изпитателно.
Много ми е трудно да пиша, защото тук е студено и ме е страх, че ще ме хванат и ще ме преместят в подземна килия в пълен мрак. Затова ще съкратя разказа си. Паметта ми не е объркана и е запазила всичко. Мога да си спомня всичко, всяка дума, която си разменихме с братята.
Тя живя така още седмица. Към края можех да разбирам само отделни срички, които изричаше, като долепях ухо до устните й. Попита ме къде се намира и аз й казах. Казах й също кой съм. Напразно я питах за фамилното й име. Тя слабо поклати глава върху възглавницата и го запази в тайна, както направи и момчето.
Не можех да й задам никакъв въпрос и накрая казах на братята, че започва бързо да гасне и няма да издържи до следващия ден. До този момент, макар че никой освен жената и аз не се появявахме пред очите й, единият или другият непрекъснато бдяха, седнали зад завесата при леглото, когато и аз бях там. Но когато краят наближи, те като че ли престанаха да се интересуват какво ще си говоря с нея — сякаш, мина ми през ум, и аз умирах заедно с нея.
Бях забелязал, че гордостта им беше много засегната; задето по-малкият брат (както аз го наричам) е кръстосал шпага със селянин, и то с момче. Единственото нещо, което, изглежда, ги интересуваше, беше, че това е голям позор за семейството и могат да станат за посмешище. Колкото пъти очите ми срещаха погледа на по-малкия брат, изражението му ми подсказваше, че той дълбоко ме мрази, понеже знам онова, което научих от момчето. Иначе беше по-мек и по-учтив от по-големия. Въпреки това го чувствувах. Забелязах също, че бях станал бреме в ума на по-големия.
Болната умря два часа преди полунощ — точно по времето, когато за първи път я видях. Бях сам с нея, когато самотната й млада глава леко се отпусна на една страна и всичките й земни мъки и неволи свършиха.
Братята стояха в една стая долу и нетърпеливо чакаха да си тръгнат. Чух ги как тупаха ботушите си с камшици и крачеха напред-назад.
— Най-после е мъртва, нали? — каза по-големият, когато влязох.
— Мъртва е — казах аз.
— Поздравявам те, братко — бяха думите му, когато се извърна.
И преди ми беше предложил пари, които не взех веднага. Сега той ми даде една издута кесия със злато. Взех я от ръката му, но я оставих на масата. Бях обмислил въпроса и бях решил да не приемам нищо.
— Моля за извинение — казах аз, — но при създадените обстоятелства — не.
Те си размениха погледи, но ми се поклониха, както и аз им се поклоних, и после се разделихме без нито една дума повече.
Аз съм уморен, уморен, уморен — съсипан от мъка. Не мога да прочета какво съм написал с тази съсухрена ръка.
Рано сутринта кесията със злато беше оставена пред вратата ми в малка кутия, на която беше изписано името ми. Отначало тревожно мислех как да постъпя. Същия ден реших да пиша лично до министъра и да опиша случаите, за които бях повикан, както и мястото, където бях заведен. С други думи, всичко. Знаех какво значи влияние в двореца и какви бяха свободите на благородниците и очаквах, че работата ще се потули. Исках обаче да облекча съвестта си. Пазех случката в дълбока тайна дори от жена си. Това също реших да пиша в писмото. Не мислех, че се излагам на истинска опасност. Но се опасявах, че други може да се изложат на опасност, ако научат онова, което аз знаех.
Този ден бях много зает и не можах да завърша писмото вечерта. Станах много по-рано от обикновено, за да го допиша. Беше последният ден от годината. Писмото лежеше пред мен току-що привършено, когато ми казаха, че някаква дама чака отвън и желае да ме види.