Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Всичко стигна дотам, че на мен ми стана неудобно и вместо да ги гледам, предпочетох да насоча поглед към Поулгара. А гледката си струваше труда, повярвайте ми. Атмосферата в стаята беше така нажежена от разпалените емоции, че въздухът всеки миг щеше да заискри. Отначало Поулгара гледаше Желязната Хватка с откровена враждебност. Той беше неин съперник и тя го мразеше с цялата си душа. Но малко по малко неподправеното обожание, с което Рива обливаше Белдаран, започна да впечатлява дори моята вироглава дъщеря. Поулгара владее до съвършенство лицето си, но не и очите. Гледах как тези прекрасни очи преливат в миг от стоманено сиво в тъмно лилаво и обратно, докато емоциите бушуваха в нея. Всичко това продължи доста време. Поулгара никога не се предава толкова лесно. Накрая тя въздъхна дълбоко и две огромни сълзи се търкулнаха по бузите й. Очевидно беше осъзнала, че е загубила. Нямаше начин, по който да надделее над любовта между Белдаран и риванския крал.
Усетих неочакван прилив на съчувствие към нея, затова я приближих и притиснах мръсната й ръка между дланите си.
— Не искаш ли да поизлезем, Поул? — предложих й тихо. — Да подишаме малко свеж въздух, а?
Тя ми хвърли един бърз, изпълнен с благодарност поглед, кимна мълчаливо и се изправи. Напуснахме стаята с достойнство.
В края на коридора на нашия етаж имаше балкон и ние излязохме на него.
— Е — каза Поулгара с почти равен тон. — Това май решава всичко, а?
— Всичко е решено от доста време насам, Поул — казах й аз. — Това е една от онези Необходимости. Неизбежно беше.
— Всичко опира рано или късно до тях, нали, татко?
— До Необходимостите, ли? Разбира се, Поул. И до това, че ние сме онези, които сме.
— Надявам се поне да са щастливи. — Почувствах се толкова горд от нея в онзи миг, че сърцето ми за малко не се пръсна.
После тя изведнъж се обърна към мен и извика:
— О, татко! — Вкопчи се в рамото ми и заплака неудържимо.
Прегърнах я и дълго й повтарях: „Спокойно, спокойно.“ Сигурно е било адски глупаво от моя страна да кажа точно това, но така и не можах да се сетя за нещо по-добро.
След време тя се поовладя и подсмръкна няколко пъти — доста силничко за една млада дама, бих казал.
— Издухай си носа в кърпичката — посъветвах я аз.
— Забравих да си взема кърпичка.
Сътворих кърпичка — от нищото, естествено — и й я подадох.
— Благодаря ти.
Тя си издуха първо носа, а после си избърса очите.
— Дали тук някъде има нещо като баня? — попита ме после.
— Вероятно. Ще ида да попитам съдържателя.
— Ще съм ти задължена. Май че е време да се поизчистя. Вече нямам причина да ходя мръсна, нали?
Тогава не разбрах какво точно иска да каже с това.
— Татко, защо не се разходиш из града и не ми купиш някоя прилична рокля? — предложи ми тя.
— Разбира се, Поул. Нещо друго?
— Гребен и четка, може би. — Поул придърпа един от рошавите си кичури и го огледа критично. — Изглежда ще трябва да направя нещо и по въпроса с косата си.
— Ще видя какво ще намеря. А искаш ли панделка?
— Не ставай смешен, татко. Да не съм коледна елха, та да имам нужда от украса? Върви да намериш съдържателя. Наистина ми се иска да се изкъпя. О, и нека роклята да бъде по-скромна. Това е сватбата на Белдаран, а не моята. Ще бъда в стаята си. — И тя тръгна надолу по коридора.
Намерих баня и после отидох да потърся Анрак. Открих го да си пийва заедно с Белдин в близката кръчма.
— Върви да намериш шивач — казах.
— Какво да намеря?
— Поулгара иска нова рокля.
— Какво й е на тая, с която е облечена в момента?
— Просто го направи, Анрак, недей да спориш с мен. О, тя иска още гребен и четка. Шивачът най-вероятно ще знае къде би могъл да ги намериш.
Анрак погледна мрачно полупразната си халба.
— Веднага, Анрак!
Той въздъхна и излезе.
— За какво е всичко това? — попита ме Белдин.
— Поулгара е решила да се променя. Вече не иска да изглежда като изоставено птиче гнездо.
— И как се стигна дотам?
— Нямам никаква представа, но не смятам и да питам. Щом иска да изглежда като момиче, а не като купа сено, това си е нейна работа.
— Виждаш ми се нещо въодушевен.
— И още как. — И аз скочих във въздуха с възторжен вик.
Всички бяхме изумени, когато Поулгара влезе в стаята на следващата сутрин. Роклята, която носеше, беше синя, естествено. Поул носи почти винаги само синьо. Сега, когато най-после се бе измила, ние всички забелязахме, че кожата й е не по-лоша от тази на сестра й, а тя самата е изумително красива. Но онова, което ни учуди най-много, беше начинът, по който се държеше. Макар и още на шестнайсет, Поулгара излъчваше царствеността на истинска кралица.