Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Дру внимателно го гледаше.
— Моля те, издърпай ме горе.
— Съжалявам. Хвърлих ти и пояс, за да не потънеш. Това не означава, че нямаше да оставя експлозивът да те разкъса. Казват, че става бързо, че давенето дори е приятно. Но този път…
— Копеле, нали ти казах каквото искаше!
Лицето на Рей беше смъртно бяло. Зъбите му тракаха.
— Умолявам те!
— Не ми каза всичко. За онези свещеници, които убиваше Янус. Как можа да издадеш такава заповед? Как си могъл да си помислиш, че вършиш нещо в името на доброто, като си убивал невинни служители на бога?
Гласът на Рей трепереше, той отчаяно махаше с ръце.
— Ако са били праведници, вече са в рая. Превърнаха се в мъченици. Дадоха живота си в борбата срещу Аятолаха. Всяка кауза, която можеше да го спре, беше справедлива.
— Твърдиш, че онези свещеници са в рая? Но допреди малко казваше, че не вярваш в задгробния живот. Ти си способен да твърдиш всичко, да правиш всичко, което смяташ за справедливо — Дру спря за момент. Продължи без никакво колебание. — Ти уби родителите ми. По принцип.
Задавяше се от яд. Страхуваше се да не му прилошее.
— Не, не съм аз! Моля те… толкова е студено. Извади ме оттук.
— Ще видим. Всичко зависи от отговорите ти на следващите няколко въпроса. Тогава ще реша какво да правя с теб. Отнася се до манастира. Трябва да знам за нападението. Как разбра, че не бях мъртъв? Как разбра къде съм? — Въпреки че Дру се досещаше какво ще му отговори Рей, трябваше да го чуе от него. Повръщаше му се от този отговор.
— Джейк — Рей нагълта вода и се задави.
— Какво Джейк? Какво стана с него?
С тракащи от студа зъби и посиняло лице Рей се бореше с ледената вода.
— Хванах го, че души около Янус. Моите хора го заловиха. Под действието на амитал си призна, че не те е убил. Разказа ми и за манастира.
— Убил си го?
— Знаеше твърде много. Не можехме да му имаме доверие. Трябваше да го направим.
— Не! — Дру потрепери от отвращение. Изкрещя от мъка. „Как щеше да каже на Арлийн?“
— Ръцете ми — Рей ту потъваше, ту се подаваше на повърхността. — Започвам да се схващам. Помогни ми. Студено е… В името на… Моля те! Толкова е студено!
„Джейк е мъртъв?“ Дру през цялото време беше допускал тази възможност. Мислеше, че е подготвен да приеме истината. Но беше толкова шокиран, че почти не чуваше писъците на Рей. Една вълна обля яхтата, ледената вода опръска лицето на Дру и го накара да дойде на себе си.
Рей се изгуби под водата.
Дру изгаряше от желание за отмъщение. Такова облекчение щеше да изпита, като остави Рей да умре. Но смъртта на Рей нямаше да върне Джейк.
Рей все не се подаваше. Дру изведнъж разбра. Бог го изпитваше. Последствията щяха да бъдат фатални. „Не мога да очаквам Бог да прояви милост към мен, щом аз не проявявам милост към другите.“
Дру с бясна скорост задърпа въжето на пояса. Когато измъкна Рей на повърхността, тялото беше бездиханно, от зейналата уста изтичаше вода.
— Не!
Отчаяно изтегли Рей на борда и се просна заедно с него на палубата. Рей изстена.
— Жив е! Трябва да го затопля!
Дру хукна към каютата под палубата, за да потърси одеала, горещ чай и сухи дрехи.
Не! — сепна се той ужасено. Трябва да го сваля долу с мен. Горе е твърде студено. Одеалата ще прогизнат от ледените пръски!
Дру се извърна и затича към Рей.
Залегна на палубата, защото чу внезапен изстрел. Беше чичо му. Ръката му трепереше от студ. Куршумът мина покрай Дру и се удари в кабината. Рей стисна здраво оръжието с две ръце и псувайки се прицели.
Дру стреля три пъти в лицето му и изкрещя — побеснял, потресен, изпаднал почти в отчаяние. Твърде много смърт. Навсякъде. Но този път наистина се бе опитал да я предотврати. Безсмислена. Безполезна.
Предстоеше най-лошото. Трябваше да каже на Арлийн, че брат й е мъртъв. Знаеше какво ще го попита отец Станислав. Теглото му още не беше свършило.
Вълните долу се разбиваха и ледените капчици мокреха лицето му. Всичко потъна в мрак.
Богът на началото.
Дру стоеше пред гробовете на родителите си в Бостън. Не ги беше посещавал, откакто напусна манастира. Робърт и Сюзън Маклейн. Датите на раждане бяха различни, датата на смъртта — една и съща. 25 юни 1960 г. Потръпна при спомена за парчетата от тялото на баща си, пръснати из японската градина, и стъклата от чашата, стърчащи от разкъсаните бузи на майка си.
„Началото бе и моят край.“
Един ден след смъртта на чичо Рей Дру произнесе молитви за мъртвия и хвърли тялото през борда. Закара яхтата на южния бряг, заличи отпечатъците си по нея и слезе, като я остави да се люшка незакотвена в залива. След това по тъмно се отправи за Бостън.