Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
— Искаше ли нещо, че не си спомням? — попита, докато разтриваше мишницата му.
— Ще си съсипеш роклята.
— Делия, извинявай, че съм така припряна, но… — изтощена от тревоги и недоспиване не намери сили да се доизкаже. — Моля те.
— Да, напълно те разбирам — Байрон бутна ръката й и тя натисна носа му. Той веднага се дръпна обратно до Сабрина. Седеше на пода между Шекспир и Гуинивиър и я гледаше. — Не можах да спя и си помислих, че е добре да те сменя за няколко часа.
Сабрина поклати глава. Не можеше да остави Ийън, преди да се убеди, че е извън опасност.
— Малко почивка сигурно ще ти е от полза. А и аз нямам нищо против да изкъпя Ийън.
Имаше усещането, че Делия само това чака.
— Опитвам се да го стопля. Изстинал е.
— Сабрина, скъпа, сигурно ще искаш да си будна, когато дойде в съзнание. Както я караш, дотогава ще си полумъртва.
— Не мога да заспя.
— Това означава ли, че най-после сте разрешили проблемите си? — попита тя, докато премяташе в ръце колана на халата. — Снощи бяхте голяма гледка. Доста слухове плъзнаха по този повод.
Ръцете на Сабрина замръзнаха на рамото му. Лицето й пламна.
— Да, казах някои неща… Но това не беше истина.
Делия я потупа по рамото.
— Е, сигурна съм, че Ийън ще ти прости с готовност. Ако оживее.
Сабрина прокара пръсти по ключицата му.
— Надявам се, че… — тя млъкна, защото някой я повика от спалнята.
— Госпожо Тримейн — през вратата се подаде златисто кестенявата глава на висок млад мъж. Той погледна първо ваната, а после Сабрина. — Къпете ли го?
— Опитвам се да го съживя… Но кой сте вие? И какво правите в стаята на съпруга ми?
Мъжът се усмихна и около светлокафявите му очи се появиха малки бръчици.
— Детектив Ярдли. Джордж Ярдли. Назначиха ме да пазя господин Тримейн.
— С други думи, искате да сте сигурен, че никой няма да го довърши — каза Делия и му се усмихна.
— Да, мадам, може и така да го кажете.
— Е, Сабрина, сега вече си свободна — Делия огледа детектива от глава до пети. Не пропусна нито гъстата коса, нито черните обувки. — И аз самата се чувствам по-добре.
Сабрина се намръщи, докато разтриваше кокалчетата на пръстите му.
— Смятате, че убиецът пак ще опита? Толкова скоро?
Ярдли погледна Сабрина и леко се усмихна.
— Точно сега господин Тримейн е много уязвим.
Тя се чувстваше по същия начин. Цялата й сила за съпротива се срина от необходимостта да бъде с него. Вече й беше все едно дали и тя няма да стане жертва на тази подла война. Всичко, което искаше, бе Ийън да оздравее, за да го прегърне отново.
Луси седеше на креслото в стил Чипъндейл в приемната на Ийън, здраво стиснала ръце в скута си. Хенри Тримейн се разхождаше нервно около камината. Напомняше й на плашилото, забучено в нивата на Роузбрайър — толкова беше кльощав, че костите на раменете му стърчаха под скъпото черно сако. Вечерният ветрец полъхваше зад гърба й и носеше ухание на рози. От два дена цялото семейство беше в очакване. Луси дълбоко преживяваше безпокойството на тези хора.
Хенри винаги се разхождаше, когато беше нервен. Делия и Ранд играеха пикет на една кръгла маса в другия край на стаята. Елън четеше или поне гледаше в някаква отворена книга пред себе си. От половин час насам не бе обърнала и една страница. Чичо й Дънкан приглаждаше дясната си вежда и гледаше върха на обувката си. А Тим…
Тя го погледна през ресниците си. Седеше, навел рамене, на креслото срещу нея и ту хващаше ръце, ту ги отпускаше. Искаше й се да иде до него, да обгърне раменете му и да го успокои. Но знаеше, че той не се нуждае от нейната загриженост. Не иска нищо, защото я мрази. Тя погледна стиснатите си ръце.
Гърлото й пресъхна, очите й се наляха със сълзи. Как можеше да седи тук и да се самосъжалява, когато Ийън беше пред прага на смъртта? Тази мисъл я разстрои още повече. Тя пое дълбоко дъх и се опита да се овладее. Трябваше да бъде силна. Заради Сабрина.
Вратата се отвори и всички се обърнаха. Керълайн влезе, огледа ги и поклати глава.
— Безпокоя се, че нещата не са се променили съществено — каза тя и седна на дивана до Дънкан. Бледосинята копринена пола се разстла около нея.
— Тя как е? — гласът на Дънкан бе пресипнал от недоспиването.
— Изтощена. Едва ли е спала и няколко часа, откакто това се случи — Керълайн взе бродерията си от палисандровата маса. — Но отказва да се отдели от него дори и само за да се преоблече. Моля се да не съсипе здравето си.
Дънкан се намръщи и пак се загледа в обувката си.
— Ще отида при нея за малко — каза Елън и стана. След дългото, напрегнато очакване на по-добри новини шумоленето на полите й се стори на всички като вопъл в тихата стая. Когато хлопна вратата, подскочиха като при изстрел.