Последният мохикан

— Говориш като мъж и като човек, от когото при по-умно възпитание можеше да излезе нещо по-добро. Сведи надолу глава и си прибери краката. Формата им може да разкрие истината по-рано, отколкото е необходимо. Мълчи колкото можеш по-продължително, а когато заговориш, ще постъпиш благоразумно, ако изведнъж закрещиш, както си знаеш. Това ще напомни на индианците, че не си съвсем отговорен за постъпките си. Ако обаче отрежат скалпа ти, което не ми се вярва, можеш да бъдеш сигурен, че нито Ункас, нито аз ще забравим това, а ще отмъстим, както подобава на истински воини и на верни приятели.

— Чакайте! — каза Дейвид, като разбра, че те се готвеха да го напуснат. — Аз съм смирен и недостоен последовател на този, който ни учеше да не се водим от принципа за отмъщение. Следователно, ако загина, не търсете друга жертва заради моя скалп, а по-скоро простете на убийците ми. И ако изобщо си спомните за тях, нека това да бъде в молитви за просветление на душите им и за тяхното вечно добруване.

Разузнавачът се поколеба и се замисли за нещо.

— Този принцип — каза той — е твърде различен от закона на гората и все пак, като поразмислиш, в него има нещо достойно и благородно. — После, като въздъхна дълбоко, сякаш за последен път изразяваше съжалението си за една философия, която отдавна бе изоставил, той прибави: — Като човек без примес в кръвта си и самият аз бих желал да действувам така, при все че не всякога е лесно да се отнасяш с индианеца тъй, както със своя християнски събрат. Господ да те благослови, приятелю! Ако човек размисли правилно и ако отправи поглед към вечността, вижда, че възгледите ти не са много далеч от истината, при все че всичко зависи много от природните ни качества и от силата на изкушенията ни.

Като каза това, разузнавачът се върна и сърдечно разтърси ръката на Дейвид, след което веднага напусна колибата, придружен от Ункас, облечен в кожата на звяра.

В момента, когато Ястребово око се намери пред погледите на хуроните, той изпъна снагата си със свойствената за Дейвид скованост, протегна ръка, за да отмерва такт, и започна да издава звуци, които смяташе, че наподобяват псалмопението му. За благополучния изход на този опасен опит беше добре, че Ястребово око имаше работа с хора, чиито уши бяха твърде слабо упражнени да доловят благозвучното съчетание на музикалните тонове, иначе жалките му усилия щяха да го издадат. Налагаше се да минат близо до тъмната група на диваците и докато се приближаваха към тях, гласът на разузнавача ставаше все по-силен. Когато стигнаха съвсем близо, хуронът, който говореше английски, протегна ръка и спря мнимия псалмопевец.

— Ами делаварското куче — каза той, като се наклони напред, взирайки се, за да долови израза на лицето му. — Бои ли се то? Ще чуят ли хуроните стенанията му?

Звярът заръмжа така свирепо и естествено, че младият индианец свали ръката си и се дръпна настрани, сякаш за да се увери, че мечката пред него не е истинска. Ястребово око, който се боеше, че гласът му ще го издаде пред хитрите му врагове, с радост се възползува от това прекъсване и отново разля такъв поток от звуци, че едно по-изтънчено общество би окачествило това музикално представление като „същинско фиаско“. Но пред тези слушатели то само увеличи още повече уважението, което те никога не пропускаха да отдадат на душевно разстроените. Малката група индианци се отдръпна вкупом назад и остави мнимия магьосник и неговия вдъхновен помощник да отминат напред.