Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
— Като теб.
— Като мен. И като Лио. И като Дънуолд. И като всички останали. Даже Фреди има една-две акции. Предостатъчни, за да си купи кола.
— На това му казват „разпределение на печалбата“.
— Знам какво му казват…
Телефонът иззвъня.
— Да — каза Ласитър в слушалката. Остана така, без да проговаря близо минута, после погледна Джуди: — Говорим си за дявола и… Добре, пусни го. — Джуди въпросително го изгледа. — Фреди… Нали нямаш нищо против?
— Не — каза Джуди и стана. — Ще дойда пак.
— Остани — нареди й Ласитър. — Ще отнеме секунда. После искам да обсъдим с теб как да поднесем новината.
На вратата леко се почука и влезе Фреди. Изглеждаше потиснат. Видя Джуди и каза:
— Хей, Джуд… чух за инцидента. Радвам се, че си окей. — После се обърна към Ласитър: — Поработих върху имената, които ми даде…
— Приключвай вече. Дадох списъка на Риордан.
— Че аз съм приключил — сви рамене Фреди.
— С всичко?
— Ами да, почти.
— И…?
— Мъртви са.
Ласитър го гледаше безмълвно, докато Джуди местеше погледа си от единия мъж върху другия. Накрая Ласитър прошепна:
— Какво каза?
Фреди преглътна е усилие.
— Съжалявам, но… казах, че всички са мъртви.
31.
Ласитър бе изгубил дар слово. „Всички са мъртви…“
Това е краят, реши той. Няма какво повече да се направи и никога не е имало смисъл да се започва каквото и да е.
Регистрационната книга на пансиона и съставеният благодарение на нея списък му бяха дали надеждата, че някои от жените и децата са още живи. Ако това се бе оказало истина, разследването му можеше да изиграе по-висша роля, отколкото да послужи като средство за отмъщение или — още по-зле — да задоволи само любопитството му. Защото, ако имаше оцелели, той можеше да ги спаси. А те на свой ред щяха да му се отплатят, като му помогнат да разбере защо са били убити Кати и Брендън.
Само че сега… сега, след като нямаше живи… Осъзнаването на този факт го правеше напълно безпомощен.
Истината е, че всъщност всички ние сме безпомощни същества, подвластни на прищевките на съдбата, мислеше си Ласитър. Катастрофират коли, самолети се разбиват, болестите се разпространяват, невинни хора загиват при престрелки, които изобщо нямат отношение към тях. Сякаш сме опитни животни в нечия лаборатория. Сигурно затова хората се молят, вземат витамини и се прекръстват. Затова чукат на дърво и пишат писма до редактора. Всичко е начин да се поддържа илюзията, че животът е справедлив или дори да не е справедлив, има начин да се оцелее, стига да защитиш добре себе си и близките си. Например с подходящ амулет. Само дето витамините не помагат, писмата остават непрочетени и изглежда Никой не слуша молитвите ни.
Но защо Кати? И защо Брендън? А защо не?
— Ъ-ъ… Джо? — Фреди го гледаше обезпокоено. — Добре ли си?
— Да. Извинявам се. Бях… как да кажа… изненадан.
— Разбрах. Добре, както ти казах, аз общо взето приключих със списъка…
Ласитър вдигна ръка:
— Чакай малко… Какво означава това „общо взето“? Приключил ли си, или не си?
— Има само една, която не успях да издиря. Засега. По тази причина не мога да съм сигурен, че и тя е мъртва, но…
— Как се казва?
— Мари Уилямс. От Минеаполис.
Ласитър помълча.
— Колко задълба?
Фреди сви рамене.
— Не съм се престаравал. Направих, каквото и за останалите.
— Тоест?
Фреди извади от куфарчето си една папка и я плъзна по бюрото.
— Тук има доклад за всяка една. Джоди пое половината, другата половина взех аз, два случая прехвърлихме на подизпълнители. Рутинна работа, поне в по-голямата си част. Нали разбираш, не беше като да търсим Унабомбер. Най-основните неща.
— Например?
— Ами… започвахме с обаждане на телефонния номер, ако имаше такъв. Ако нямаше, използвахме адреса, за да го научим от „Крис-крос“. Повечето от номерата вече бяха закрити, но в един-два случая на тях се обади съпруг. След това говорехме със съседите. Имаме CD ROM-ове с данните от последните осем години. Знаеш как е: въвеждаш адреса и получаваш съседите от двете страни на къщата, отсреща и така нататък. Та, обаждахме им се и те ни разказваха какво се е случило. Една и съща история с малки вариации: майката и детето са убити, понякога цялото семейство; умишлен палеж.
— И винаги е имало деца?
— Момчета. Винаги са били момчета и нито едно не е било на повече от четири години.
— А Токио, Рабат… и тях ли издирихте?
— Това са случаите, които възложихме на подизпълнители, но съдбата им е същата.