Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
— Малко посмачкан.
— И при нас имаше вълнения.
— Знам.
— Научи ли за отец Ацети?
Ласитър кимна, забравяйки, че Найджъл не го вижда.
— Аз го намерих в църквата.
— Откриха… и втора жертва…
— В горичката. Под града.
Паузата беше още по-дълга. Накрая Найджъл проговори:
— Точно така.
— Той не е жертва — каза Ласитър. — Искаше да ме убие. Но, виж какво… аз ще се опитам да се свържа с италианското посолство тук и ще депозирам при тях заявление…
— Преди да направиш това… мисля, че не е зле да се посъветваш с адвокат.
— Защо?
— Ами защото… когато намериха онзи в гората… Хю и аз бяхме сигурни, че си ти. Нали каза, че отиваш да се срещнеш с Ацети? Пък и не се върна в пансиона… Страхувам се, че… се обадихме в полицията.
— Не се безпокой за това.
— Не мога да ти опиша какво облекчение изпитахме… когато се разбра, че трупът бил на друг. Но сега… мисля, че полицията се нуждае от теб, за да им помогнеш в следствието.
— Не съм изненадан — отговори Ласитър и в същия миг линия две на апарата му замига. Той натисна бутона Hold и превключи за момент на две: — Ласитър.
— Джо, Джек се обажда!
— Изчакай така — каза му Ласитър и се превключи отново на линия едно: — Виж, Найджъл, имам друг разговор и става дума за нещо важно. Трябва да свършваме. Кажи на полицията, че ще се свържа с посолството във Вашингтон. А вие можете да им дадете регистъра на гостите.
— Регистъра? Но защо?
— Защото убийците на Ацети вероятно ще се върнат за него.
— Добре, ще последвам съвета ти.
— Трябва да свършваме — каза Ласитър и превключи на линия две: — Здрасти.
— Имам новини — съобщи Риордан.
— Добри или лоши?
— Добри. Хванахме твоя човек.
— Кой е „моят човек“?
— Грималди.
— Какво?!
— Прибираме го до един час. Искаш ли да дойдеш?
Двайсет минути по-късно Ласитър седеше в колата на Риордан — лишена от специална маркировка „Краун Виктория“. Движеха се на север по околовръстния път, в посока към Мериленд. На таблото светеше предупредителна червена светлина, защото пътуваха с около сто и четиридесет километра в час.
— Когато се приберем — каза Ласитър, — ще ти дам списък с имена.
— Така ли? Какъв списък?
— На бъдещите жертви — жени и деца. Предполагам, че ще трябва да се свържеш с местната полиция и да поискаш да им обезпечат нужната защита.
Риордан бръкна в задния си джоб и извади оттам снимка.
— Я погледни това.
Беше Грималди, седнал на верандата на стара къща във викториански стил. Макар едната страна на лицето му да представляваше едва зараснала рана, нямаше съмнение, че е той.
— Откъде я имаш?
— Наблюдаваме го. Това е снимка с телеобектив. Забелязва се, че е силно увеличена. Направена е от ФБР… онзи ден.
— Как го открихте?
— Помниш ли сестрата?
— Да.
— Оказа се… Разбрахме къде живее. В една къща северно от Фредерик, недалеч от Емитсбърг.
— Нека опитам да се досетя…
— Няма нужда, просто вметни „нали ти казвах“.
— И какво? Това манастир ли е?
— Не знам как го наричат помежду си. Нещо като място за отдих. А иначе си е голяма къща в глухата провинция.
— И е на „Умбра Домини“?
— Да, според местната земеразделна служба мястото е собственост на „Умбра Домини“.
Ласитър се облегна с въздишка и следващите десетина километра никой не проговори. Накрая не издържа:
— Ами нали ти казвах!
Двайсет минути по-късно завиха на ъгъла на пищно озеленена улица в западния край на Емитсбърг, където пет немаркирани коли, линейка и микробус с телекомуникационно оборудване чакаха до отцепен с жълта полицейска лента район. Втори микробус, матовочерен и тежко брониран, беше паркиран по средата на улицата, а във въздуха кръжеше хеликоптер. Наблизо двама полицаи от Емитсбърг се шегуваха с групичка колоездачи.
Фокусът на вниманието на всички беше голяма къща във викториански стил, издигната насред полянка със зимни градини и дъбове с окапали листа. На моравата пред къщата, сред снежните преспи се издигаше статуя на Дева Мария с малкия Исус.
Риордан паркира до тротоара и следван от Ласитър, отиде при микробуса за свръзка. Сериозно изглеждащ мъж в синьо зимно яке седеше на предната седалка. Вратата до него беше отворена. Мъжът говореше по мобилен телефон. Като видя Риордан, той вдигна брадичка за поздрав. Дузина други мъже, събрани в няколко групи около микробуса, чакаха нещо да се случи. Всички бяха в подплатени якета с надпис „ФБР“ на гърба.