Сага за Форсайтови

— Вие казахте, че Джун ми е простила, но тя не е забравила, чичо Джолиън.

Да забрави ли? Трябва да забрави, щом той желаеше това.

Сякаш в отговор на тази мисъл Айрин поклати глава:

— Знаете, че не би могла; не се забравя.

Пак това проклето минало! И той каза недоволно и безпрекословно:

— Хм! Ще видим.

Говори й повече от час за децата, за стотици дребни неща, докато екипажът дойде и я отведе в къщи. След като я изпрати, върна се на стола си и дълго седя там, като поглаждаше бузите и брадичката си и се унасяше в мисли за изминалия ден.

Подир вечеря се отби в кабинета и извади лист хартия. Постоя няколко минути, без да напише нищо, после стана и отиде пред картината „Холандски рибарски лодки при залез“. Мислеше не за картината, а за своя живот. Решил бе да й остави нещо в завещанието си; нищо не може да развълнува повече спокойните глъбини на мисълта и спомена. Ще й остави част от своето богатство, от стремежите, делата, способностите и труда, създали това богатство; ще й остави част от всичко, което бе пропуснал в живота, изживян в разум и твърдост! Да! Но какво бе пропуснал? „Холандските рибарски лодки“ отказваха да отговорят; той отиде до балконската врата, дръпна завесите и я отвори. Задухал беше вятър и един миналогодишен дъбов лист, оцелял някак от метлата на градинаря, шумолеше леко в здрача по каменната тераса. И нищо друго; само мирис на наскоро полян хелиотроп. Прелетя прилеп, птица изчурулика за последен път. Над дъба изгря последната звезда. Фауст в операта бе разменил живота си за няколко години младост! Оставаше му само да се радва отдалеко на красотата, додето може, да й отреди нещо в завещанието си. Но колко? Неспособен сякаш да реши това, докато гледаше в тихата волност на тази извънградска нощ, той се върна и отиде до камината. Тук бяха любимите му бронзови статуи — Клеопатра, притиснала до гърдите си усойница; Сократ; хрътката с малкото й; як мъж, уловил поводите на няколко коня. „Те ще останат! — помисли той и болка сви сърцето му. — Хиляда години живот е пред тях!“

„Колко?“ Достатъчно, във всеки случай, за да я спаси от предивременно остаряване, да отдалечи, доколкото е възможно, бръчките от лицето й, среброто от тия златисти коси. Той ще поживее може би още пет години. Тя ще е минала тогава трийсетте. „Колко?“ Тя нямаше нито капка от неговата кръв! Верността към избрания от преди повече от четиридесет години жизнен път, когато се бе оженил и бе създал тази тайнствена общност, наречена семейство, го предупреждаваше: „Който не е от твоята кръв, няма право на нищо!“ Това хрумване беше просто разсипничество. Чудачество, своенравие, постъпка на вдетинен старик. Истинското му бъдеще беше въплътено в хората от неговата кръв, чрез които ще продължи да живее и когато не ще бъде тук. Отвърна глава от бронзовите статуетки и се загледа в старото кожено кресло, дето бе изпушил толкова пури. И изведнъж му се стори, че я вижда седнала там в сивата рокля, уханна, кротка, мила, вдигнала към него тъмните си очи. О, не! Тя не искаше да го знае, мислеше само за своя любим. Но, волно или неволно, тя стоеше тук и го радваше със своята красота и нежност. Никой нямаше право да й натрапва обществото на един старец, да изисква от нея да му свири, да му позволява да я гледа… безвъзмездно! Всяко удоволствие на тоя свят се заплаща! „Колко?“ Той имаше предостатъчно пари, синът му и трите му внучета нямаше да усетят липсата на тая отделена троха. Сам е спечелил всичко, до последния пенс; и може да го остави комуто пожелае, да си позволи това малко удоволствие. Върна се при писалището. „Е, добре, ще го направя — каза си той. — Да мисля каквото щат. Ще го направя!“ И седна.