Под купола (Том I)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Под купола (Том I)». Краткое содержание книги:
19.
В „Дипърс“ вече имаше над осемстотин души, скупчени един до друг. Никой не смееше да продума, макар че устните на Лиза Джеймисън мърдаха беззвучно, докато отправяше молитва към някоя от Висшите души (тя бе последователка на „Ню Ейдж“ движението), стиснала кристал в ръка. Преподобната Пайпър Либи пък притискаше към устните си разпятието, което бе наследила от майка си.
— Ето я — промълви Ърни Калвърт.
— Къде? — попита Марти Арсено. — Не виждам нищо…
— Тихо! — прекъсна го Бренда Пъркинс. — Чувам я!
В този миг всички я чуха. Откъм западния край на града се надигна неописуемо, сякаш издавано от летяща чиния бръмчене, което се усили неимоверно в рамките на броени секунди. Присъстващите не видяха почти нищо на широкоекранния телевизор — едва половин час по-късно, когато провалът на операцията вече беше безспорен факт, Бени Дрейк върна записа и го пусна кадър по кадър. Тогава видяха как ракетата променя курса си над големия завой на Битч Роуд. Движеше се на не повече от метър и половина от земята и почти целуваше смътната си сянка. В следващия кадър фастхоукът, чиято бойна глава трябваше да експлодира при контакт, застина във въздуха над мястото, където се бяха намирали морските пехотинци.
Секунда по-късно екранът блесна в такава ослепителна белота, че зрителите в „Дипърс“ трябваше да закрият очите си с ръце. След малко, когато яркостта започна да намалява, забелязаха фрагментите от ракетата — безброй миниатюрни парченца, реещи се около голямото обгорено петно, където се бе намирал хиксът. Фастхоукът бе поразил съвсем точно мишената си.
После множеството на дансинга видя как дърветата откъм западната стена на Купола избухват в пламъци. Асфалтът на шосето се напука и започна да се топи.
20.
— Изстреляйте и другата — нареди с глух глас Кокс и Джийн Рей изпълни заповедта.
Втората ракета изпотроши още повече прозорци и изплаши още повече хора в Източен Ню Хемпшир и Западен Мейн.
Ала крайният резултат беше същият.
Инсценировката
1.
Когато записаното филмче свърши, къщата на Мил Стрийт номер 19 потъна в мълчание. После Нори Калвърт избухна в плач. Бени Дрейк и Джо Макклачи се спогледаха учудено (очите им сякаш питаха: „А сега какво да правя?“), след което прегърнаха момичето през раменете и сплетоха свободните си ръце, сякаш взаимно се опитваха да си вдъхнат кураж.
— Това ли беше? — попита невярващо Клеър Макклачи. Майката на Джо все още не плачеше, ала малко й трябваше; очите й искряха от насъбралата се в тях влага. Продължаваше да държи снимката на съпруга си, понеже малко преди Джо и приятелите му да дойдат с дивидито, я бе свалила от стената. — Това ли беше всичко?
Никой не й отговори. Барби бе приседнал на подлакътника на креслото, където се бе разположила Джулия. „Скоро ще си имам големи неприятности“ — каза си той. Преди тази мисъл обаче в главата му бе изплувала друга — че целият град е изправен пред големи неприятности.
Госпожа Макклачи се изправи на крака. Снимката на съпруга й все още бе в ръцете й. Сам бе отишъл до битпазара, който се откриваше всяка събота (докато времето не захладнееше) на Оксфордската мотописта. Хобито му бе да реставрира мебели и там често откриваше ценни материали. Три дни по-късно той продължаваше да е в Оксфорд — бе отседнал в мотел „Писта“ заедно с няколко взвода репортери и телевизионни оператори. И понеже нямаше как да разговарят по телефона, двамата с Клеър поддържаха връзка по електронната поща. Поне досега.
— Какво ли е станало с компютъра ти, Джо? — попита майка му. — Дали се е взривил?
Момчето, което продължаваше да прегръща Нори през рамо и да държи ръката на Бени, поклати глава.
— Едва ли — отвърна. — Сигурно просто се е разтопил. — После се обърна към Барби: — Горещината сигурно е запалила близките дървета. Някой трябва да направи нещо по въпроса.
— Не мисля, че в града има пожарни коли — обади се Бени. — Освен една или две антики…
— Аз ще се заема с това — намеси се Джулия. Клеър Макклачи се надвеси над нея и гледката показваше откъде Джо бе наследил високия си ръст. — Барби, май щеше да е най-добре аз да свърша сама тази работа…
— Защо? — учуди се Клеър. Една от сълзите най-сетне се изтръгна от плена, в който я държаха очите й, и се търкулна по бузата й. — Джо каза, че правителството ви е възложило тази задача, господин Барбара… Самият президент!