Под купола (Том I)

17.

— Какво искаш да направя, Голям Джим? — попита Рандолф и извади носната си кърпичка, за да попие потта от тила си.

— Ти какво искаш да направиш? — отговори му йезуитски Рени.

За първи път, откакто бе получил ключовете за зелената шерифска кола, Пит Рандолф си помисли, че с радост би ги преотстъпил на някой друг.

— Искам нещата да останат такива каквито са — въздъхна тежко той.

Големия Джим му кимна по такъв начин, сякаш казваше: „Добре, на твоя отговорност.“ После се усмихна, доколкото механичното опъване на устните можеше да се брои за усмивка.

— Е, ти си шерифът. Май бяхме надхитрени — обърна се Рени към Барби, Джулия и Джо. — Нали така, господин Барбара?

— Уверявам ви, че никой не се е опитвал да ви надхитри, господин съветник — отвърна той.

— Тия приказки си ги напъхай в задни… задния джоб. Откъдето и да го погледнеш, това си е борба за власт. Много пъти съм виждал подобни опити. Виждал съм ги да успяват… и да се провалят с гръм и трясък. — Той пристъпи към Барби, като потриваше наболяващата го ръка. Младият мъж подуши одеколона и потта му. Рени дишаше хрипливо и понижи глас. Може би дори Джулия не можа да чуе какво каза. Ала Барби го чу. — Затънал си до шия, синко. Целият си вътре. Ако ракетата пробие Купола, печелиш. Обаче отскочи ли… ще си имаш работа с мен. — За момент погледът му — макар и заровени в дълбоките гънки плът, очичките му излъчваха вледеняваща злонамереност, — се срещна с този на Барби, след което Рени му обърна гръб. — Хайде, шериф Рандолф. Благодарение на господин Барбара и приятелите му ситуацията стана достатъчно напрегната. Да се връщаме в града. Трябва да подготвим хората ти как да действат, в случай че избухне бунт.

— Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала! — възкликна Джулия.

Големия Джим само й махна презрително с ръка, без дори да се обърне.

— Искаш ли да минем през „Дипърс“, Джим? — попита Рандолф. — Имаме време.

— Кракът ми за нищо на света не би стъпил в този бардак — изсумтя той и отвори предната врата на полицейската кола. — Сега искам само да се наспя. Но няма да го направя, защото имам много работа за вършене. Имам големи отговорности. Не съм ги искал, но Господ ме натовари с тях.

— На едни величието се пада по наследство, други го придобиват, а към трети то само снизхожда22, нали така, Джим? — подхвърли Джулия със саркастична усмивка.

Рени се обърна към нея и неистовата омраза, изписана на лицето му, я накара да отстъпи крачка назад. После мъжът се завъртя към полицейската кола.

— Хайде, шерифе.

Зеленият автомобил потегли към Честърс Мил, хвърляйки отблясъци в необичайната за октомври утринна омара.

— О! — възкликна Джо. — Страшничък човек.

— И аз мисля същото — кимна Барби.

Джулия го гледаше изпитателно. От усмивката й нямаше и следа.

— Преди имаше сериозен противник — отбеляза тя. — Сега обаче се сдоби със заклет враг.