Владетелят на Ада

Никой не се обади.

— Дейв, направи ми една услуга, донеси ми едно — помоли Пенингтън един от охраната и извади пура. — Извинете ме — продължи той. — Забавлявах юнаците с дебелите джобове цели четири часа, без да запаля. — Докато той палеше пурата си, агентът му наля пълна чаша уиски, пусна две кубчета лед, наля вода от чешмата и я връчи на президента, който му кимна с благодарност.

— Имаме нужда от случай, по който да го сгащим с неопровержими доказателства, преди да мобилизираме съответна бойна част, да го обкръжим и да го принудим да се предаде заедно с хората си и оръжията — каза Кастен.

— Да го обкръжим ли? — възкликна Хардистан. — Той е минирал дяволските си планини, опънал е навред тел-бръснач и се е обградил с обучени до съвършенство на партизанска бойна тактика хора. Дори да вкарам всички агенти от ФБР и СКТАОО, които съм в състояние да осигуря, пак не бих разполагал с достатъчно огнева мощ, за да обкръжа една укрепена планина.

— Той никога няма да се предаде. Трябва просто да го унищожим. И точно сега е моментът — каза Хукър.

— Целият му щаб и войниците му в момента са или горе, или са на път за там.

— Не можем да се доверим на Националната гвардия — продължи Хукър. — Половината от състава й са членове на Светилището. Това, от което имаме нужда, са специално обучени бойци, които могат да се справят в такъв терен и да свършат работата.

— Да не предлагаш онова, което си мисля? — попита Кастен.

Отговор не последва. В следващия миг очите на Мардж Кастен внезапно се уголемиха.

— О, Господи! — простена тя. Всички я изгледаха. — Трябва ли да ви напомням, че е против федералния закон да се използват американски войски срещу американски граждани?

— Освен ако не са ни обявили война — каза Хукър.

— Не мисля, че Енгстрьом ще го направи без агресивна провокация — каза Хардистан.

— Е, поне едно нещо е дяволски сигурно — изръмжа Хукър. — Че бойскаутите не могат да се справят с тази операция.

Генералният прокурор се притесни от насоката, която бе придобил разговорът. Президентът видя това и й каза с усмивка:

— Мардж, защо не си отиваш? Вече става късно.

Той се изправи. Тя го изгледа за момент, също се изправи и го последва до вратата.

— Никога не бих те поставил в компрометираща ситуация, Мардж — тихо каза президентът. — Само си спомни думите на Бари Голдуотър: „Екстремизмът в защитата на свободата не е порок. Деликатността при установяването на справедливостта не е добродетел.“

— Мислех си за нещо друго, господин президент. Джонатан Суифт го е казал: „Огромна неизгода е да воюваш с хора, които нямат какво да губят.“ Мисля, че на Мартин Вейл това му е ясно. Ние му дадохме дума. Хората му работят денонощно, за да вкарат в съда делата по РИКО.

— Лека нощ, Мардж. — Той я изгледа, без да мигне. Тя му върна погледа и излезе.

Пенингтън се върна на дивана и отпи от напитката си.