Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Трябваше да живея цели четирийсет години в Лос Анджелис, за да се почувствам кореняк, но ето че и това най-после беше станало.
Погледнах Ума и ми се прииска да й задам дълъг-предълъг списък с въпроси, които направо си напираха отвътре. Видях как тя се вторачва в мен, как очите й се разширяват, а крайчетата на устните й се извиват в донякъде горчива усмивка.
Не й зададох нито един въпрос.
Изправих се и я притиснах с все сила до себе си, после я мляснах право по устните. Обърнах се и към Шобан и видях в очите й неподправен ужас. Знаех, никак не е изключено да е въоръжена, но все пак рискувах.
Прегърнах и нея и хукнах презглава към изхода.
Отидох на летището рано — вечно подранявам, което си е ужасно глупав навик, защото щом вляза в залата, започвам да нервнича и да чакам да обявят полета. А най-глупавото е, че отивам на летището рано, а се качвам на самолета в последния момент, макар че пътниците от първа класа могат да минат първи, ако искат. Просто не обичам да седя в самолета и да чакам. Е, не обичам, разбира се, да седя и на летището и да чакам, но нали съм си нервак, навиците ми не са подчинени на никаква логика, та е безпредметно да бъдат оспорвани и обсъждани.
Взех си на барчето една бира. Можех да отида в залата за пътниците от първа класа, но хората, които се черпят по такива места, се дуят като пуяци, чак ще се пръснат, и ми късат нервите. Марти Бърнс, човек от народа, предпочита да си пие питието с простолюдието.
Обявиха и моя полет, но още викаха пътниците за места 23–30, та си поръчах още една „Стела“. Двама британци в евтини сини костюми се наместиха до мен на бара — започнаха да се наливат с топла бира и да се потупват взаимно по гърбовете, както пийналите обичат да правят. Бях доста шумни, но аз просто не им обръщах внимание — бях се съсредоточил върху кехлибарените наслади на най-доброто белгийско пиво (по лиценз). Не съм и забелязал кога е влязъл азиатецът.
— Мръсен пакистан! — чух да казва единият син костюм.
Неговото приятелче кимна.
— Плъпнали са навсякъде. Тъпаци!
Нямаше начин азиатецът да не ги е чул, но се направи, че не е. Плати си кока-колата и благодари учтиво на бармана. Седна на масичка по-встрани от барплота.
И аз смятах да не обръщам внимание на тия копелдаци. И те бяха от моя самолет, имаха последните места, затова си взех рестото от плота и го прибрах в джоба си. Написах нещо, извадих го и що да видя: малкото късче пергамент, което бях взел от устата на голем.
Върху него имаше една-единствена дума на староеврейски.
— Помня, едно време в страната живееха само бели — каза син костюм номер две. — Страната има нужда от граждани, които да не са чак толкова мургави.
Погледнах още веднъж думата върху пергамента. Пъхнах листчето обратно в джоба си.
После се изправих в целия си ръст и ударих с все сила онази расистка свиня. Мъжът залитна от високия стол и се строполи с трясък на пода. Приятелят му направо си глътна езика, когато се извърнах и към него.
— Всички ние имаме нужда от малко повече търпимост — казах аз.
Видях как барманът посяга към телефонната слушалка.
Чух как викат за последно пътниците от моя самолет.
Хвърлих един поглед към онзи приятел — азиатецът с кока-колата. Той вдигна чашата към мен и ме озари с усмивка. Кимнах му и хукнах.
Успях все пак да хвана самолета.
Послеслов
В този роман съм си позволил обичайните за всеки писател волности, като се почне от географията на Лондон и се стигне до безспорно свещените обреди, вярвания и митологии на различни религии и култури. Но нали точно заради това и се нарича „белетристика“.
Все пак съм се опитал да не своеволнича прекалено много и бих искал да изброя някои от източниците, от които съм почерпил полезна информация.
Човек не може да пише за Ийст Енд и по-точно за черквата „Крайст“ в Спитълфийлдс, без да се осланя на понякога смайващите трудове на Йън Синклер, всепризнат поет на Лондон и неговите потайности. Който проявява интерес към наблюденията на Синклер върху невероятните (в буквалния смисъл на думата) черкви на Николас Хоксмур, нека прочете „Топлината на Люд и мостът на самоубийствата“. Открих Синклер благодарение на чудесната книга „От ада“, в която Алън Мур и Еди Камбъл описват блестящо под формата на комикс убийствата в Уайтчапъл. Нямам представа дали версията на Мур се покрива поне малко с истината, но качеството на рисунките и сладкодумният разказ наистина са блестящи и всеки би трябвало да си купи книгата. Който се интересува от Хоксмур, вероятно ще поиска да разлисти и донякъде накъсания роман „Хоксмур“ на Питър Акройд, както и едноименното научно изследване, което Кери Даунс е посветил на архитекта и неговото творчество. Пак на черквата „Крайст“ в Спитълфийлдс е посветен и трудът „Архитектурен проект №22“ под редакцията на Колин Еймъри, Мартин Робинсън и Гавин Стамп. Дано имате късмет да намерите екземпляр от книгата.