Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Докато не пропълзя фалшивата нота.
Рекох си, че който — каквото, където — и да е натиснал клавиша, го е направил случайно. В началото тази нота само направи музиката още по-богата и прелестна — всеки велик творец ще ви каже, че такова е въздействието на малкия недостатък сред съвършенството. От първо нотата прозвуча като контрапункт на общото съзвучие. После обаче екна втора фалшива нота. И трета. И най-неочаквано ме побиха тръпки от райската, вдъхваща ведрост музика.
Промени се и светлината — със заврънкулките, които изписваше с пръчицата, Лили не увеличи силата й, затова пък направи така, че тя да дойде сякаш на фокус и да стане кристално ясна, някак бистра. Всяка линия, всяка плоскост станаха по-очертани, изпъкнаха повече. Все едно гледах през чужди очила с тази разлика, че не ми се замая главата. Хванах се как си мисля, че именно така трябва да виждаме света.
Но и яснотата започна да се топи. Светлината пак си беше ярка, ала стана някак пречупена, мътна. В началото си рекох, че само така ми се струва, но когато си махнах с ръка пред лицето, следите мрак пак се появиха и не изчезнаха толкова бързо, както преди. Светлината стана още по-ослепителна и вече едвам виждах Ума и Лили. Извърнах се към Шобан, която бе тръгнала към другите. Последвах я, като внимавах да не стъпя върху чертите, които Лили бе прокарала по пръстта. Имах чувството, че с мен ще е свършено, ако го сторя.
Лили спря да рисува и двете с Ума огледаха от край до край помещението. Пръчицата в ръката на по-възрастната жена сочеше към тавана. Погледнах нагоре и видях дълги нишки тъма, които се гънеха досущ черни змиорки във все по-наситената светлина над нас. Шобан вече държеше оръжието и макар да бе с очилата, различих върху лицето й познатия притеснен израз. Лили каза нещо, което не чух, и се свлече върху пръстта, където отново започна да рисува.
Точно тогава изникнаха децата.
Бяха десетина, всичките високи най-много метър.
Нямам представа как са се промъкнали в помещението, светлината бе толкова ослепителна, че са могли да влязат отвсякъде, дори от прохода, по който бяхме дошли и ние. Не знаех дали в помещението няма стотици други такива входове. Единственото, което знаех, бе, че посред нощ, в това странно помещение под Ийст Енд в Лондон с неговата вълшебна светлина и омайна музика — ако се вярва на Лили (а кой съм аз, че да се съмнявам в думите й?), в сърцето на света — бяхме обкръжени от деца, сякаш се бяхме озовали насред детска площадка.
Деца, които бяха облечени в черни наметки и носеха черни шапки със смъкнати периферии.
Деца, въоръжени с остри малки ками и лъскави пики.
Деца с дълги-предълги червени бради.
Деца, които след като си възвърнах способността да мисля логично и ясно, всъщност не бяха никакви деца, ами дребни като джуджета същества.
— Алфари — прошепна Лили.
Малките приятелчета на Снежанка се ухилиха като по знак. Имаха остри зъбки, които проблеснаха като смъртоносни наточени сечива.
— Убий ги! — изкрещя Лили.
Те ни се нахвърлиха.
20.
Още щом Лили изкрещя, и Шобан натисна спусъка: по най-близкото джудже се посипа град от куршуми. Съществото изпусна пиката и залитна назад. Лицето му стана на тъмна пихтия, а острите му зъбки западаха като сребърни снежинки. Каквото и да представляваха, малките страшилища бяха уязвими и можеха да бъдат наранени, въпреки че кръвта, рукнала от джуджето, съскаше и се изпаряваше в мига, в който докоснеше пода на помещението. Лилипутът се гърчеше на земята, от обезобразеното му лице се лееше кипнала черна течност. Проклетията не искаше да мре, и туйто.
Шобан улучи още двама от дребосъците, който писнаха като прегладнели пеленачета. Единият остана да лежи, докато другият се нахвърли с насочена кама върху ирландката. Тя го изрита, но джуджето заби острието отзад в прасеца й. Шобан изкрещя и залитна назад, въпреки това обаче успя да натисне спусъка и да изпразни пълнителя в гърба на лилипута, който буквално се прекърши на две.
Успях да видя за миг Ума: тя отбиваше набезите на друга групичка страшилища, наобиколили Лили, която продължаваше да рисува с пръчицата по пода. Едно от джуджетата се юрна към мен. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки, из брадата му шаваха някакви… неща. Вниманието ми определено беше приковано към лъскавата пика, а също към черните като на птица очи на дребосъка, от които не можех да откъсна поглед. Лилипутът замахна с острието като с коса, аз обаче подскочих овреме във въздуха и това ме спаси да не остана без крак.