Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Видях, че голем още е жив, но се е свлякъл на колене. Джуджетата откъртваха парчета от туловището му. Той се бранеше колкото да не е без никак, но явно не разполагаше с време.
Ние също.
— Баба Дюти — рекох аз.
Ума продължи да ме гледа недоумяващо.
— Баба Дюти — повторих.
— Той е мъртъв — каза ми Ума.
Две плюс две е равно на четири.
— Знам — отвърнах й аз. Почуках се отстрани по главата. — Но той е и тук.
— Ами пусни го тогава — изкрещя Ума.
— Не знам как.
— А как знаеш, че е там?
— Просто знам — отговорих й. — Според мен той се нуждае от… ритуал.
— Ох, майната ти! — каза Ума.
Това беше първата ругатня, която чувах от устата й.
— Ако ще правиш нещо, не се мотай — изкрещя и Шобан.
Видях как мъжете в черно се приближават на редичка към нас. Шобан пак стреля — и този път безуспешно.
— Камъкът! — извика Ума, вторачена в странния стълб.
Аз също го видях. Не беше украсен или осветен като стълба в храма — уфо — на Баба Дюти, но инак беше съвсем същият, както потомитан, имаше дори малка площадка в основата.
— Какво да правим? — попитах.
— И аз не знам — отвърна Ума и започна да се озърта, сякаш отговорът беше написан някъде край нас.
— Женки… — изсъска Шобан.
— Дар — извика Ума и се шляпна с длан по челото.
— Какво? Какво да принесем в дар?
Ирландката пак започна да стреля. Колко ли патрона й оставаха?
— Не знам — извика Ума. — Нещо ценно и рядко. Може би злато или сребро.
Носеше на дясната си ръка златен пръстен. Опита се да го свали, но той не помръдна.
— Не иска да излезе!
Сграбчих я за ръката и затеглих пръстена. Дърпах, докато Ума не изпищя.
Не помръдваше, и туйто.
— Последният пълнител — извика Шобан.
Отново започна да стреля.
— В монетите има ли сребро? — попитах аз и се потупах по джобовете.
— Мисля, че не.
В единия ми джоб имаше още нещо. Нещо кръгло. Носех го заедно с джобните пари от доста дни, без да се замислям, го пъхах всяка сутрин с пенитата в джоба на панталона си.
Беше пръстенът с печат, който Шобан бе изтръгнала от пръста на мъртвия бабаит от Тулий. Вдигнах го пред лицето на Ума.
— Да! — изписка тя.
Хвърлих се към основата на стълба. Нямах представа какво върша. Стиснах очи и си представих едрото черно лице на Баба Дюти. Представих си, че се намирам в храма — уфо, че съм с Алурд.
Ударих с все сила пръстена в основата на импровизирания потомитан.
Отзад по главата ме прониза вече познатата болка. Имах усещането, че светя и мигам като еднорък бандит.
От устните ми се изтръгна гърления гръмогласен смях на Баба Дюти.
— Мили боже! — чух как възкликна Шобан.
Изправих се, обхванал с две ръце каменния стълб. От устните ми се ронеха думи, които дори не знаех какво означават:
— Papa Legba ouvri baye-a pou mwen. Pou mwen pase. Le ma tounen, ma salyie loa yo.
Помещението беше огласено от поредния гръмовен трясък, сякаш се тресеше самата земя. Усетих как започвам да се мятам и гърча: по гръбначния ми стълб премина ток. Но вече го бях изживявал веднъж и начаса разпознах данс-лоа. Почувствах как той се вселява в мен точно както топлото какао пълни чаша. Отново бях cheval. Този път обаче не на повелителя Карфур. За разлика от онзи път в храма в Ливърпул умът ми беше бистър и аз съзнавах какво правя.
В мен се бе настанил много по-могъщ лоа.
Отстъпих назад от потомитан и погледнах Ума. Тя сведе глава и извърна очи.
— Вишну — чух я да казва.
И знаех, че това е моето име. Чух обаче и как отнякъде долита смехът на Баба Дюти, за когото се казвах Самди.
От друго място — място, което обаче можеше да е само вътре в мен — чух и друг глас, гласа на старица, която се обърна към мен с трето име:
— Уриел — рече тя. — Моето момче!
Това име също ми принадлежеше.
Голем, който бе повален на земята от злите джуджета, известни на Север като алфари, най-неочаквано се изправи. За миг джуджетата го погледнаха озадачено, сетне извърнаха очи към мен.
— Достатъчно топло ли е? — викнах през смях.
Те се разбягаха кой накъдето види.
Стъпих насред сложната рисунка, която ламид вавник бе начертала върху пръстта в огромното помещение в сърцето на Лондон. Заговорих на някаква смесица от какви ли не езици, които нямаше откъде да зная: хинди, староеврейски, френски, както изопачено са го говорели робите. И както говорех, се въртях, кръжах и танцувах и с всяка дума светлината наоколо ставаше все по-ярка и бистра, тихата музика на сферите — по-съвършена и точна, докато нотите образуваха име и това име беше тъканта на самото чисто битие.