Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857498
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)». Краткое содержание книги:
ДА ОТВЪРНЕШ НА ОГЪНЯ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ПРИЕТО
— Ти си предател, Пепус, и аз разполагам с доказателство…
— Зная, Сторм — прекъсна го рязко императорът. — Зная. И двамата сме предатели, но не това е важно сега. — Той ги изгледа с яркозелените си очи. — Ще ви пусна да си вървите, ако обещаете да ми помогнете за нещо. Съгласни?
— И къде трябва да си оставим душите? — попита Амбър.
— О, нищо толкова страшно, милейди. Аз съм отчаян човек. Убивах, мамих и лъгах, за да се добера до трона, и продължавам да го върша, за да го задържа, но междувременно се грижа за поданиците си. Смятам, че е време да забравим нашите дребни противоречия заради така нареченото общо благо. Джек, трябва да ми помогнеш. Тъкмо затова дойдох лично тук, вместо да накарам да те доведат на Малтен. Сам виждаш, че съм напълно отчаян.
Амбър понечи да каже нещо, но Джек я спря. Пепус явно говореше сериозно.
— Какво има?
— Става дума за нещо, което може да разпали война, толкова ужасна, че в сравнение с нея неприятностите с драките ще ни изглеждат като детска игра. Дори Аш-фарел бледнее пред нея — ще се възправят хора срещу хора в бой до изтощение, до пълното унищожение на човешката раса.
— Какво? — попита объркано Амбър.
Пепус разтърка умореното си лице.
— Свети Колин е изчезнал. Отиде да търси Аш-фарел. По пътя се е натъкнал на празен боен костюм и го взел със себе си. Никой не знае накъде е продължил. Но Скиталците няма да оставят необърнат камък, докато не го открият. Сигурен съм, че ще обвинят мен за изчезването му.
— А този костюм какъв е?
Императорът го погледна в очите.
— Джонатан говореше малко истерично, но успях да разбера, че е твоят боен костюм.
Джек не сваляше очи от лицето на Пепус.
— Аз ще ида — рече. — А когато се върна, искам оставката ти.
По челото на императора се спусна кичур червеникава коса. Той кимна бавно.
— Така да бъде. Тронът е твой, ако изобщо остане някакъв трон.
Джек се изправи. Нито искаше трона, нито се нуждаеше от него. Но най-сетне онова, което се бе заклел да изпълни, бе на една ръка разстояние. След едно последно премеждие може би щеше да види края на Пясъчните войни и възмездието за предателството на неговите другари!
Предизвикателството прието
На Винсънт Дифати.
Посвещавам я на теб, Вини, дързък преводач от думи към образи.
Благодаря ти.
Пролог
Летящият кораб бе като малка черупка, подхвърляна от слънчевите ветрове и планетната гравитация. Единственият представител на екипажа седеше зад илюминатора от подсилено стъкло и наблюдаваше планетата, около която се носеше на орбита. Беше скрита от облаци, но от време на време се мяркаха очертанията на континентите. От толкова високо почти не се различаваха белезите върху повърхността, само изплуваха зелени и кафеникави петна. Според предварителните доклади от неговата организация съществуваше голяма вероятност планетата да се върне отново към нормалното си състояние. Чиста вода, трева и растения, а също и минни залежи. Ако не друго, норцитът щеше да ги доведе обратно. „Истинско възкресение“ — помисли си той и неволно се усмихна. Въпреки това изражението му остана все така разтревожено.
Раменете му бяха превити от умора. Беше облечен в обикновен миньорски комбинезон с множество джобове отпред и отстрани — едни пълни, други празни. Отгоре бе загърнат в синьо монашеско расо. На гърдите му се поклащаше тежък дървен кръст. Косата му бе прошарена и оредяла. Само очите му оставаха непроменени: енергични, жизнени, тъмнокафяви прозорци към една душа, изпълнена с безгранична вяра.
— Джек щеше да се гордее — произнесе на глас. — Благодарение на него животът на тази планета се възражда.
Беше се наложило да постави един император на колене, за да го постигне, но си заслужаваше. Колин не сваляше очарован поглед от планетата, опивайки се от избуялата върху пепелищата зеленина.
Зад гърба му се издигаше масивна броня от флексобрънки, по която трепкаха ярки отражения.
— Трябваше да доведеш Джек — избоботи един басов глас отвътре, кънтеше сякаш идеше от пещера.
Мъжът не откъсваше поглед от илюминатора. Бойният костюм не беше празен, макар че се очакваше да бъде, и гласът не излизаше от човешко гърло, нито от компютър. Вътре в бронята се бе заселила извънземна плът, нарастваща бавно, както зародиш в черупка.